автор: nikopan

На българина му дай да работи – да зида, да копа, да рине, да носи, да коси. Както се казва „Залудо работи, залудо не стой!“ Но сегиз-тогиз настъпва известно колебание. Често залудо се размотаваме, само и само да не работим. Друг път кротко си лежим, и скромно си мислим дали тая поза не води до прекалена умора.
А най сме си добре, когато нито работим, нито лежим, нито мислим, само гледаме умно, като теле в железница.
Та и аз така – уж работя в икономическия отдел на едно ведомство. Ведомството е сериозно, работи се здраво, по 30-40 минути дневно. През останалото време отморяваме - пием кафе, четем вестници, пак пием кафе, пак четем вестници, пием чай, пием малко уиски, обядваме, ровим се в интернет. Понякога излизам, и под маскировката на служебна задача се мотая като свободен електрон из софийските улици - нали все пак човек трябва и да си почива от изнурителния труд.
А пък днес, защото е понеделник и съм изморен допълнително от съботата и неделята, ще мръдна чак до Народното събрание. За оправдание пред колегите съм измислил блестяща (според мене) легенда - нося пакетче семки от нашия министър, което трябва да предам срещу подпис на портиера на Народното събрание за лично ползване.
Разхождам се бавно по Раковска, или както и казваме на жаргон - Ръкси, и зяпам по витрините. В това отношение Ръкси не предлага кой знае какво разнообразие. Два-три магазина, бившата сладкарница Прага (отдавна затворена), улица „Гурко“, ресторант, сладкарница Лучано. Малко по-нататък следва някаква витрина, голяма и лъскава. Спирам се безцелно пред нея и хвърлям разсеян поглед зад стъклото.
Ха! Приятна изненада: небрежно разположени два триножника, около тях – няколко картини, артистично подредени или по-точно нервно разхвърляни, а по-навътре – светла заличка с окачени по стените най-различни други картини. Откъдето и да го погледнеш, художествена галерия. Разгеле, тъкмо бях зажаднял за изкуство и ето ти късмет - пейзажи, рисунки, картини, карикатури, портрети и статуи.

Художествена галерия

Тая софийска галерия явно е не по-малко реномирана от другите световни галерии като Цвингера, Лувъра, Прадо, Ермитажа и т.н. В това ме уверява един плакат, проснат във витрината между триножниците. На него се мъдри бомбастично съобщение: „Галерията предлага на граждани и фирми уникални произведения на изобразителното изкуство от изтъкнати български художници…“ и прочие, и прочие. Уникални! Изтъкнати! С други думи да не се заблуждавам, че това е някаква третокласна махленска галерийка. Напротив, многозначително ми намекват, че именно тук са изложени повечето от шедьоврите на световното изкуство. „Сега ще ви видя колко сте уникални и колко сте изтъкнати“, си мисля заканително и нахълтвам вътре с изражение на суров художествен критик. Посетители няма. Още по-добре. Решително и енергично започвам огледа по часовниковата стрелка, както правят културните посетители в Цвингера, Лувъра, Прадо и Ермитажа. Само в Лондон посетителите на тяхната галерия (май се казваше Мулен Руж) обикалят наобратно. Може би защото перката на Мулен Руж се върти наляво.
Още от началото експозицията ми грабва съзнанието и ме разтърсва емоционално. Прехласнат съм от багрите и формите, както и съм озадачен от цените. Най-напред, естествено, спирам пред картина номер едно (номерацията е моя). Заглавие „Композиция“, автор Димитър Буюклийски. Цена - сериозна (2000 лева). Размери два на два метра, абе с една дума – голяма работа. Четири червено-черни цилиндъра плюс четири черно-червени топки на червено-черен фон. Цветовете на фигурите преливат много фино и изящно. Просто красота. За начало е добре, макар и малко скучно. Но Буюклийски явно е майстор на топките, защото в следващото платно, което също е негово и се нарича „Голо тяло“, той е нарисувал такива грамадни голи топки на това пищно женско тяло, че му свалям шапка. Но вече цената на тия топки е 4000 лева, което недвусмислено показва, че от топка до топка има голяма разлика.
Номер три е „Рисунка“ от з.х. Стоян Цанев за 1000 лева (з.х. е титла и се разшифрова като „заслужил художник“). Трябва ми само секунда за да дешифрирам как е съчинена тая цена: 4 лева – хартия, рамка, стъкло; 80 ст – един молив, в който са включени две подостряния, и накрая 20 ст за изтегляне с тоя молив на няколко паралитични черти. След всичко това се жулват едни 995 лева за титлата з.х. и така общо 1000 лева. Тези треперещи и нервозни черти очевидно са леко заимствани от близкия колега на Ст. Цанев – Пабло Пикасо и най-вероятно изобразяват части от две полуголи ръбести и проскубани женски тела. В цената на „Рисунката“ не е включена стойността на четвърт крак, три ръце, едно око и половин перука, и правилно, защото изброените чаркове липсват от двете фигури. Въздействието на тия измъчени женски тленни останки върху съзнанието ми е толкова зашеметяващо, че когато потеглям към следващата картина, без да искам започвам да куцам, дясната ми ръка се парализира, а лявото ми око гледа в различна посока от дясното.
Заставам пред номер четири и се вторачвам в творбата на Фикрет Ислямов под загадъчното название „Лято“. Фикрет си е оценил Лятото за 2000 лева. По всичко личи, че сюжетът е земеделски. Няколко рехави китки жълт магданоз (намекват може би за жито) са нахвърляни тук-таме върху гол тъмнокафяв фон (може би нива). За мене, като аматьор в живописта и земеделието, е истинска загадка как комбайнерът се е изхитрил да ожъне така шахматно нивата. Но така или иначе в крайна сметка нивата е ожъната през куп за грош, комбайнерът най-безотговорно е изфирясал, а сега Фикрет Ислямов трябва да отговаря за надробената попара. Все пак картината върши работа, защото по неизвестни причини е поставена под стъкло, а това ми дава възможност да се огледам в това импровизирано огледало и да констатирам колко добре изглеждам – напарфюмиран, костюмиран, сресан.
Като казвам сресан, внезапен спомен ме пренася към една сходна ситуация в Германия, в световноизвестния музеен комплекс Цвингер, който е разположен в град Дрезден. Преди време имах честта да посетя картинната галерия на Цвингера, която е огромна по размери и е пълна с шедьоври на световноизвестни художници. Това Рембранд, Рубенс, Леонардо да Винчи, Леонардо ди Каприо, Джоконда, Мона Лиза, Мона Мадона, Леди Гага, Брат Пит, на Брат Пит брат му…, да не ги изброявам всичките, че може да сгреша или да поизлъжа.
Главата ми вече се беше позамаяла от няколкочасово взиране, охкане, ахкане, цъкане и възхищение от бисерите на тази световна съкровищница. И тъкмо когато стигнах до някаква особено ценна картина от особено прочут майстор, която даже беше оградена с шнур и беше под бронирано стъкло предвид на огромната и ценност за човечеството, аз се спрях и реших да се огледам в стъклото на шедьовъра. При оглеждането забелязах, че леко съм се запотил от културното пренапрежение, и даже малко съм се разчорлил, когато възхитено съм се плесвал по челото при вида на всеки шедьовър. Естествено, аз си се харесвах, но някоя изтънчена германска кобилеста фрау може би нямаше да одобри смачкания ми фасон. Затова извадих гребенчето си, и оглеждайки се в картината, сресах перчема си внимателно и грижливо. Резултатът беше задоволителен.
До творбата стоеше мирно на пост някакъв музеен уредник – съсухрен античен служител, който вероятно е бил инсталиран до нея още от самото и създаване през 15 век. Той очевидно смяташе, и може би с право, че тя е по-ценна от всичко друго във вселената, и бдеше на своя пост, ококорен и нащрек, готов да я опази от всякакви посегателства и обиди. Този служител вероятно е бил инструктиран как да действа, ако някой престъпник или луд скочи през шнура с цел да отмъкне творбата, или да я среже с нож, или, опази боже, да я целуне в изблик на радост. Но той не беше инструктиран какво да прави, ако някакъв тъмен балкански субект като мене се отнесе така пренебрежително и кощунствено с шедьовъра, като го използва за огледало и на всичкото отгоре си среше чорлавата перушина пред него. Така че липсата на такъв инструктаж скова мисловния процес на тоя строг пазител на съкровището. Втрещен от моята нагла простащина, отначало той само безгласно зина с уста – сигурно реши да ме напсува, но не знаеше на какъв език и затова се отказа. После десният му крак изпадна в нервен тремор – сигурно му се прииска да ме ритне, вероятно на немски език, по задника. Но докато през ума му минаваха всички тия варианти плюс резервната комбинация да ме застреля и дискретно да скрие трупа, той бе толкова шашнат, че за част от секундата се подвоуми коя от великолепните си идеи да реализира. Но още в следващия миг решението бе взето - погледът му стана стоманен, а ръката му се плъзна към кобура, от което стана ясно, че се е ориентирал към резервната комбинация. Реших, че е най-разумно да не дразня доблестния човек и с див спринт след 3 секунди се озовах на гарата, забих се в последната кабинка на женската тоалетна, заключих се и зачаках влака за София.
Но онова там е Цвингера, там човек може да се среше с риск за живота си, използвайки шедьовър за огледало. А една проста картина в някаква софийска галерия може да ми послужи само за бегло оглеждане, без никакво сресване.
Номер пет, шест и седем са три маслени пейзажчета от някой си Хр. Симеонов. Мънички (10 на 15 см), красиви, слънчеви и детайлно изрисувани. „Море“, „Есен“ и „Зелена гора през август“. По 1000 лева парчето. Прекрасни, но защо толкова дребни. Дребни, дребни, ама прекрасни.
Карам нататък. Опа, номер осем! Номерът се вижда, рамката се вижда, обаче картината я няма. Всъщност и картината е тук, но ако рамката бие на очи, защото е метър на метър, то картината, която е някъде в центъра, може да се види само с микроскоп. Гинка Димчева е представила едно невероятно миниатюрно, бих казал даже микроскопично, художествено произведение „Къщи“. Цената му е доста дебела - 1500 лева, но за сметка на това размерите му са рекордно дребни – 8 на 9, по-скоро милиметра, отколкото сантиметра. Произведение, забележително освен по своята миниатюрност, но също така и по своето съдържание. Две едвам забележими къщички с големина 2 - 3 микрона са кацнали върху бучица пръст. Къщичките са заобиколени с четири овъглени клечки за зъби, които вероятно изобразяват ошмулени от буря дъбове. А най-важното е, че кака Гинка е тропнала такава недостижимо висока специфична цена (100 лева за квадратен милиметър), че и Рембранд, и Рубенс могат да си ядат ушите. Но твърде възможно е в цената да влиза и надценка за микроскопичност – все пак имаш възможност да носиш картината в портмонето, в джоба, или на ключодържателя. Само че тогава рамката ще трябва да се изхвърли. Вдъхновен от своя професионален анализ на Гинкините „Къщи“, бодро се доближавам до следващото платно, навеждам се и се взирам в етикета със заглавието.
Джа-а-а-с !
Спокойно, никой не ме е джаснал. Просто така е нарекъл картината си з.х. Димитър Киров: „Джас“. Цената отначало ми се струва озадачаваща - 2999 лева. Явно на автора не му е достигнала решителност само за 1 лев, за да закове цена 3000 лв. Но и сега какво, цифрата е нормална. Още повече, че самата картина, 10 на 20 см, масло, определено е много свежа и хубава. Представлява малко пъстро облаче от ярки и шарени петънца, които създават весело и приятно настроение. Досещам се, че това е рояк от искри и разноцветни светлинки, получени при силен сблъсък на някакви големи и твърди предмети, при което се е чуло едно силно „джа-а-с“. Самите предмети ги няма – вероятно са някъде между искрите. Заглеждам се в табелката с названието на картината и чак сега виждам, че върху буквата „с“ от „джас“, някой е турил черта и отгоре е написал буквата „з“. Значи излиза, че истинското име на творбата не е „джас“ от джасване, а е „джаз“ от джазово изпълнение на джазов оркестър ?! Какво пък, и така подхожда. Всеки знае, че като се надуят яко няколко джазови инструмента едновременно, все едно че искри ти хвърчат от ушите, което също напълно съответства на изображението върху картината. Браво на з.х. Д. Киров. Всъщност, между нас казано, каквото и заглавие да му туриш, все ще му отива. Ето, пробвам няколко варианта : „Марсианец поднася цвете на девойка“ - става, „Разговор между неандерталци“ - подхожда, „Дебати в Парламента“ – пасва идеално. Само, може би, за неандерталците и за Парламента трябват малко повече червени искри – все пак в една беседа между диваци винаги има повече крошета и ритници. Имам предвид неандерталците, а не Парламента. Но тъй като и тия, и ония са един дол дренки, за по-сигурно и в двата случая трябва да се позасилят червените отблясъци в картината.
Ставам все по-горд с новопридобитата си художествена ерудиция, затова крача към следващата картина тежко, солидно и авторитетно. Или казано по-разбираемо – като надут пуяк. Доближавайки, чуствам, че се разтрепервам от студ, тъй като изтъкнатият художник Николай Дабов сполучливо е кръстил огромното си платно „Зимен пейзаж“. Цената му е 4000 лева, което ме разтреперва допълнително. Освен че е силно заснежена, творбата е много конспиративна и добре замаскирана! Пред себе си не виждам изображение, а само голямо чисто бяло платно, покрито с дебел три сантиметров слой чисто бяла боя. Мигам, почесвам се по врата и понеже съм все още малко лаик, предполагам, че художникът в момента не е имал под ръка други бои, та е изстискал артистично четири кила чисто бяла боя. Или може би осъществява голяма финансова далавера с партида залежал бял латекс, като е решил да го пробута по 1000 лева килото.
Следващата картина предизвиква у мене силно вълнение. Усещам, че нещо важно в нея липсва. Представяте ли си - цената не е изписана върху етикетчето. Ами сега! Как е допуснал Иво Петров неговият „Натюрморт“ да остане неоценен? И най-вече розовия крачол от кюлоти (марка Мажестик, с бяла панделчица, тантелка и ластик), който е залепен диагонално в десния ъгъл на платното. Иначе картината е доста практична. В случай на нужда сваляш част от нея и я обуваш – за крачола става дума. А Иво Петров, ако е тарикат, може да патентова това ново течение в живописта, да го кръсти „Практицизъм“ (по примера на „кубизъм“, „авангардизъм“, „модернизъм“), и в съответните картини да монтира и други полезни предмети. От това може да се появят платна с названия „Стар чорап с дупка“ (удобно за босоноги), „Циганска баница с лук“ (за изгладнели), или универсалното „Дръж ми Цонке каскета, че файтона се клати“.
Оглеждам се за следващия обект на моите изискани художествени анализи, но съм неприятно изненадан. Няма повече картини ! Известно време се чудя дали това ме радва, но като че ли по-скоро ме натъжава.Тъкмо започнаха да ми харесват багрите, макар и може би прекалено ярки; композициите, може би малко чудновати; авторите – екстравагантни, но все пак нашенски.
Затова с известно съжаление и без да бързам, се оттеглям към изхода. На излизане зървам до витрината още едно платно. Подозирам, че е най-главното и най-ценното в цялата галерия. Нещо в него ми напомня за един мой познат художник Пешо. По случайно стечение на обстоятелствата Пешо има постоянно местожителство в психиатрията на Медицинската академия. Лекуващият психиатър на разбираем човешки език ни е обяснил, че той страда от параноидна кататонна шизофрения, комбинирана със соматична хипохондрия. Един приятел-електротехник превежда тая проста диагноза с още по-простия израз „изместване по фазата“, а според един друг, авджия, преводът е „пернала го е съчмата“. Но да се върна на приказката си. Когато го връхлети прилив на творческа енергия, Пешо започва да рисува, може да се каже като луд, картина след картина. В тях той забърква миш-маш от десеторъки хора с квадратни глави, триъгълни железни баници с плънка от пирони, крава, чието око е в джоба на краваря, рогата и са върху задника му, а опашката и стърчи от ауспуха на реактивен самолет. Когато го питам защо рисува толкова хубаво и интересно, той назидателно изтъква две сериозни причини. Първо, казва той, така виждам света. И второ – така рисува Пикасо. Аз се сконфузвам от глупавия си въпрос и продължавам да се възхищавам на рисунките му.
Та и тази голяма картина на витрината силно ми напомня за творбите на пернатия Пешо. И на Пикасо, разбира се. Пъстра плетеница от селяни в народни носии, друсащи граовска копаница, баници, стомни, тиквеници, каруци и тутманици, като всичко това е надраскано хаотично с някакво острие, може би стар гвоздей, върху фон от дебел слой тъмнокафява боя. Автор е Димитър Казаков, с прякор Нерон! Прякорът сам си го е измислил. Естествено и тук няма цена. Това сигурно не е случаен пропуск, а най-вероятно Нерон намеква за безценността на своето произведение.
Окончателно напускам този светъл храм на изобразителното изкуство.
Вървя по Ръкси уж както преди, но някакси съм по-друг човек, по-културен, по-начетен и извисен от допира с изкуството. Авторите наистина бяха самобитни, оригинални и изтъкнати, картините бяха интересни и уникални. Единственото, което не ми хареса – това е ефтинията! Какви са тия цени - 1000, 2000, 5000! Лева! А в Ермитажа някакво си платно 80 на 80 сантиметра и цялото баданосано с чисто черна боя, на някой си Малевич, струва 20 милиона долара. А да ви кажа ли как е сътворен тоя квадрат?
Една вечер бай ти Малевич, в прилив на еротично вдъхновение, започнал да рисува картина с осем голи девойки. Късно през нощта шедьовърът бил готов и авторът, доволен от резултата, легнал да спи. На сутринта жена му Сара надзърнала в ателието и силно се възмутила от видяното – голи баджаци, голи цици и въобще цяла тайфа дибидюс голи мацки. Ядосана, Сара грабнала кофата с черна боя и я плиснала върху платното. После отишла в кухнята да готви яхния с лук. Малевич се събудил към обяд и видял съсипаната картина. Първо повикал Сара и по стар еврейски обичай и забърсал два шамара. После се опитал да остърже черната боя, но разбира се, не успял. И внезапно на тоя стар хитрец му хрумнала гениалната идея да обяви тая цапаница за най-значителното творение, което е създал през живота си. В изпълнение на тоя свой тарикатски план той най-напред кръстил платното с нелепото име „Черен квадрат“, след което по куриер го експедирал към Ермитажа. Не знам защо, но човечеството му е повярвало и ето че днес тоя квадрат струва 20 милиона долара.
По-късно нашия шмекер намислил да усложни и доразвие номера с черния квадрат като наплеска върху бяло платно бял квадрат на бял фон в бяла рамка. И да му жулне цена 40 милиона долара (главно заради рамката), но не сколасал във времето, мир на праха му. А нашите прекрасни картини, горките – 1000лева, 2000 лева. Не е справедливо!
А иначе… иначе всичко останало е на световното нивото на Цвингера, Лувъра, Прадо, Ермитажа… и Мулен Руж.


Симфоничен концерт

След благотворното посещение на художествената галерия съм решил известно време да избягвам интелигентните мероприятия. Не че съм прост или некултурен, но все още психиката ми е претоварена с имена на художници, багри и композиции. Обаче културата сама ми се натриса, по куриер, така да се каже. Приносител е симпатична елегантна дама. Това е жена ми. Идва и направо ме пита: Ние от кои сме?
Ребром ме пита и при това доста напористо. А аз не обичам така. Усещам някаква клопка и ставам подозрителен. Затова отговарям нещо уклончиво в смисъл „Маани ми се от главата“. Но тя настоява: Ти ми кажи, ние културни хора ли сме, или някакви аборигени нещастни?
- Културни хора сме – отвръщам успокоен – но от нещастните.
- Ха така! Тогава, драги интелигенте, виждаш ли тия билети? – тика ми някакви хартийки под носа – Утре сме на концерт. Симфоничен. Вивалди, Бах и Менделсон. Минчо Минчев, Владимир Аврамов, Боян Лечев. Ще свирят с наградените инструменти от първия международен конкурс за направа на цигулки…
- Първо – прекъсвам я аз – ако всички тия, дето ми ги изброяваш, ще свирят вкупом, това ще ме прати направо в психиатрията. И второ, срам ме е да си призная, но не си падам по симфоничните концерти.
- Профан си бил, драги, и такъв ще си останеш !
Кимам радостно с надеждата, че това ще я накара да изхвърли билетите през прозореца. Но тя продължава:
- Утре, деветнадесет и тридесет, зала „България“ !
С тая последна реплика, изречена с тон на безпрекословна заповед, дебатите приключват.
За мене лично зала България е нещо като Бермудския триъгълник – стремял съм се винаги да съм по-далече от нея и да я заобикалям. Но заповедта си е заповед! На другия ден, половин час преди началото на концерта, сме в зала България. Напираме да влезем с първите. След кратка блъсканица и необяснимото желание на всеки да пререди останалите, подавам билетите на усмихнатата контрольорка и се озоваваме във фоайето. Хвърляме палтата на гардероба и тържествено влизаме в залата (от задната врата).
Поглеждам билетите. Оказва се, естествено, че сме на последния ред - №27, места 14 и 16. Мама му стара, един път да се прежаля и да ида на концерт, и цоп – на последния ред! Всъщност това, че сме на последния ред, си има и известни предимства. Първо, както казах, влязохме от задната врата и веднага, току до нас, са местата ни. Това ни спестява едно дълго и изморително лутане из залата да си търсим местата, ако те са на първия или десетия ред. Второ – на последния ред мога да седя със сомбреро на главата или с разтворен чадър, не преча на никого. Трето, надявам се, че музиката тук се чува толкова слабо, че няма риск да ми се спукат тъпанчетата. Но от друга страна пък билетите са толкова скъпи, че местата ни би трябвало да са на сцената, до диригента. Колко струват ли? Не знам, ама дано не са повече от един лев.
Спомням си как преди време един колега ми предложи два билета за един подобен концерт. По петдесет български лева единия билет!!! Щял да пее или да свири някой си Караян. Или може би да дирижира. След като чух цената, ми беше все едно дали ще пее, ще дирижира, или ще играе апашки танц върху жарава. Само изревах едно заплашително „Какво-о-о-о?“, при което оня се изпари моментално. Но след секунди изглежда прецени, че е пропуснал да ми каже нещо много важно, подаде се иззад вратата и с бодър глас пожела здраве и дълголетие на всички мои роднини от женски род до девето коляно.
Залата бързо се пълни. Хората са официално облечени, или поне си мислят, че изглеждат така. Настроението е приповдигнато. Високи разговори, интелигентен шум, разнопосочно движение. Сцената е силно осветена. На нея са подредени в полукръг няколко реда столове. Най-отзад, на един пиедестал са инсталирани два-три огромни тъпана. Не твърдя, че се казват точно така, но със сигурност са от оня вид симфонични инструменти, върху които се удря с бухалка. Тъй като са сложени на най-високото, предполагам, че там ще се намести най-важния човек в оркестъра. Забелязвам още, че точно до десния тъпан е монтирал телевизионната си камера някакъв чорлав младеж в изтъркани джинси и пуловер.
Часът е 19 и 30. Залата е претъпкана. Светлината бавно угасва, а няколко прожектора се насочват към сцената. Влизат оркестрантите и величествено сядат по местата си. Всички до един са във фракове. Има и две дами, които разбира се, не са във фракове, а в дълги черни рокли. Влиза и най-главния – на тъпаните, и той моля ви се, с фрак. Да паднеш от смях – тъпанар с фрак (моля за извинение). До него телевизионният рошльо е някакси не на място. Да му бяха дали и на него един фрак.
Чакаме още пет минути, през което време шумът в залата съвсем затихва.
Втурват се и двама закъснели музиканти. Тъй като все пак са успели да дотърчат навреме, цялата зала ги окуражава с аплодисменти. Двамата се провират напред, бутайки се един друг с лакти, но единият доста пъргаво прережда другия, намърдва се в кошарката в центъра и грабва една пръчица, като демонстративно ни обръща гръб. По всичко личи, че едновременно с това е погледнал оркестрантите много свирепо, защото те млъкват и се вцепеняват. По това разбирам, че сигурно този е най-най-главния, казано по тяхному, диригента. Докато диригентът стои неподвижен с вдигната палка, а оркестрантите го гледат хипнотизирано, вторият от закъснелите се пооглежда, и като не намира свободен стол по сцената, на който да седне, застава прав най-отпред. Тогава се досещам, че според подредбата на оркестъра той трябва да свири прав, значи е солист.
Гледам в програмата: Антонио Вивалди. Обръщам се към жена ми: „Тоя Вивалди дето стои прав“, казвам тихо, „от Япония ли е, или от Естония?“ Тя ми мята един зверски поглед и мило ми отвръща „Много си прост!“ Това означава, че нещо неправилно съм прочел. Поглеждам пак в програмата. Аха, сега вече се ориентирах! Вивалди е писал нотите, а това отсреща е Минчо Минчев, заслужил артист, лауреат и прочее.
Диригентът леко помръдва вдигнатата палка. Настава мъртва тишина. Р-р-р-раз – замахва надолу! От средата на оркестъра се понасят нежни звуци, тънички, плавни. Веднага се намесват отдясно големите цигулки, подпрени на пода. Зад тях поема и контрабаса. Става плътно и хубаво. Минчо стои и слуша. Сигурно му харесва и предпочита да слуша, вместо да свири. Стои с наведена встрани глава и с притворени очи. Ръката с цигулката е отпусната надолу – не иска да се намесва, за да не пречи.
По едно време диригентът рязко се обръща към него и сърдито го посочва с палката. Демек „стига си дремал, започвай да свириш“. Телевизионните камери мигом се насочват към брадата на Минчо, където той светкавично залепва цигулката и прокарва нервно лъка по струните. Изненадващо се откъсва такъв хубав и лек звук, чак да му се чудиш. Оркестрантите, като виждат нервния Минчов жест, и те се палят, и бързат да догонят пъргавите звуци на цигулката му. Контрабасът препуска надолу по гамите. Виолончелото пък забива встрани. Въобще като че ли настава малка какафония. Но като се заслушаш, разбираш, че това е една много мелодична и красива какафония. Прелест! На душата става леко. Спокойно можеш да се отдадеш на спомени с приятни емоции.
И в унисон с тази атмосфера в съзнанието ми изниква спомен за един друг симфоничен концерт, на който присъствах преди доста време. И който накрая неочаквано щеше да завърши с истински екшън и може би даже с …престрелка.
Преди да построят НДК, на същия тоя терен имаше едни бивши казарми, в които живееха военни и техните семейства. Това бяха 5-6 стари едноетажни постройки, а между тях имаше футболно игрище от утъпкана кална пръст. Една вечер по Гергьовден в единия ъгъл на тоя терен се събра на репетиция малък комшийско-пенсионерски военен оркестър от 5-6 души, и май не беше симфоничен, а духов. Но това е без значение. Публика бяха десетина хлапетии от махалата, както и двама по-големи батковци – аз и моят съученик със странното име Георги Димитров. Казвам, че името е странно, защото моя Георги Димитров беше пълна противоположност на оня известен и прославен Георги Димитров, който лежеше тогава в Мавзолея в центъра на София. Та за разлика от оня, великия, моя Гошо обичаше скитането, мързела, побоищата и кражбите, обичаше дори техниката, но безрезервно мразеше училището и беше пълен двойкаджия. Та казвам, че стояхме и слушахме оркестъра, който изпълняваше популярни военни маршове и други патриотично – мобилизиращи парчета. Постепенно маршовете запалиха в нас такъв ентусиазъм, че даже запяхме с оркестъра. Към края на концерта бяхме вече така силно въодушевени, че тоя приповдигнат боен дух закономерно трябваше да ни докара до някаква патриотична щуротия. Така и стана.
Репетицията свърши, стъмни се. Гошо вади връзка ключове, фенерче и ме повежда в тъмното към някакъв камион, стара военна газка, който е паркиран в другия ъгъл на игрището, и който моя човек е забелязал още по светло. Тук Гошо обявява, че сега ще нападаме противника, за да извоюваме независимостта на България!?! Докато загрея кого ще нападаме, каква независимост ни гони, той влиза в камиона и мистериозно пали двигателя. Аз се мятам на стъпалото и стартираме като на Формула едно. Без фарове, на лунна светлина, стремително въртим на пълна газ хаотични траектории по игрището, преследвайки въображаемия противник сред облаци прашоляк.
След около половин час забелязвам, че зад камиона тича някой, който сигурно ни гони за да ни поздрави за добрата скорост и за силния грохот. Но тъй като ние не сме вчерашни и не вярваме в добрите му намерения, светкавично бием спирачки, пъргаво скачаме от камиона и хукваме да бягаме в различни посоки. Тичащият зад нас се колебае секунда, и не знам защо, предпочита да завие след мене. Увеличавам скоростта и хвърлям поглед през рамо. Забелязвам смътно на лунната светлина, че тича някакси странно, с присвити ръце и наклонена на пенджуек глава. Да тича както си иска, а тъй като аз съм примерен ученик и е време да се прибирам в къщи, със спринт се откъсвам и изчезвам в тъмното.
На другия ден сутринта, ни лук ял, ни лук мирисал, отидох на игрището. Камионът още стоеше на средата, там, където го изоставихме, а до него някакъв майор разказваше разпалено на други няколко военни пенсии: „Тичам след него, вдигам двуцевката, прицелвам се и дърпам спусъка. Щрак! Изстрел няма. Отново дърпам, щрак, пак няма изстрел. Язък, в бързината съм взел незаредената двуцевка. Инак щях да го застрелям тоя мръсен крадец!“
Като чух това, най-напред ми омекнаха мартинките, сетне мълниеносно драснах заднешком със стъпка стипълчейз-седем осми, тоест на зиг-заг. Че не го знам майора дали не е взел пак двуцевката, и то този път заредената. Ето как един концерт, събудил в нас огромен патриотичен ентусиазъм, щеше да завърши плачевно за мене.
От спомените ме изваждат гръмки аплодисменти. Браво на тоя Минчев! А пък Минчев казва браво на цигуларя, дето е най-близо до него на първия ред, и му стиска ръката. Диригентът от своя страна иска да стисне ръката на целия оркестър, но успява да направи само един неопределен, но прочуствен жест. Оркестрантите се трогват и в отговор започват да почукват с лъковете кой къде свари. Изглежда че това е някакъв техен си поздравителен ритуал.
Втори е Йохан Себастиан Бах. Този човек просто ме шашардисва. Музиката му е силна, мощна, енергична. От най-високото до най-ниското. Като водопад. И тук-таме във водопада се мяркат сребърни рибки. Бах засилва мощта! Музикантите свирят с всички сили! За да се надвика този шум, един солист е недостатъчен. Така че сега са двама – н.а. Владимир Аврамов и н.а. Боян Лечев. Но и те доста се напрягат, за да чуят гласчетата на цигулките си, които се сливат с общата музика. В тези моменти настъпва нещо невъобразимо прекрасно. Но диригентът вижда, че народните артисти-солисти няма да могат да надвият на оркестъра и размахва заплашително ръце като дон Кихот срещу вятърната мелница. Музикантите се сепват и звуците позатихват.
Ето сега извисяват глас двете цигулки. Първо заедно, после разнопосочно. По едно време на Владимир Аврамов му се свършват възможностите на лъка и затова дръпва струните с пръсти. Май че пицикато му казват на тоя фокус. Чува се тихо, но като камбанка. И разбира се, много нежно. Обаче само за миг. Тъкмо се унасям и отново бурята ме връхлита. Залата заприличва на кошер, пълен с ноти, цигулки и всякакви други инструменти, свирещи и пеещи.
Внезапно – тишина! Като отрязана с нож. И аплодисменти! Браво на Бах! Голямо браво за всички, които са на сцената, без чорлавия с джинсите и камерата.
Следва Менделсон, концерт за две цигулки и оркестър, оп.64. Оп 64 означава опус 64, а какво е опус, да ме убиете, не знам. Тоя „оп.64“ започва също приятно, само че е малко сладникав. Все едно че съм седнал до дясното коляно на Луи Шестнадесети и заедно наблюдаваме дворцовия бал. Красиви млади дами с къдрави перуки и дълги дантелени рокли пристъпват игриво в редица напред-назад. Кавалерите пък, в атлазени панталонки, с бели перуки и фльонги, правят нежни реверанси и подскачат около дамите. А кралят се радва и е щастлив, без да се досеща за предстоящата революция и неприятностите, които тя ще му донесе. Постепенно задрямвам.
Сепва ме силно ръгане в ребрата от дясно. Жена ми е от ляво, значи не е тя. Поглеждам небрежно надясно, все едно че никога не съм заспивал. Една префърцунена древна старица иска да прекъсне леката ми дрямка и злобно просъсква: „Видяхте ли как добре влезе обоя?“ Надигам се, оглеждам сцената. Не виждам никакво движение, нито влизане, нито излизане. „Не го виждам“, отвръщам с нервен шепот, „да не би да е излязъл?“ Старицата ме гледа кръвожадно и мечтае да ми свети маслото чрез комбинация от сепуко и харакири. Спасява ме това, че се навеждам отново към нея и задушевно прошепвам: „Ама днес изглеждате 20 години по-млада отколкото сте всъщност“. Бабата се разтапя и вече ме гледа любовно. Само се чуди откъде знам на колко години е тя всъщност.
Лекото утихване, фино и приятно, показва, че балът на Луи Шестнадесети е към края си. Менделсон дава думата на обоя, на ударните инструменти, на виолончелото и накрая върху всичко се изливат като пухкав крем нежните цигулки - на солистите, първата цигулка, втората, та чак до последната. Всичко това се преплита красиво в един мек поток от звуци, който постепенно затихва. (Я, колко поетично го казах) Диригентът уморено махва с палката за последен път. И тишина! И отново гръм от аплодисменти, много по-силни от преди, като за последно. На сцената започва всеобщо поздравяване - всеки с всеки, последвано от масови поклони, ръкостискания и почукване с лъковете. Само оня на тъпаните стърчи в неловко мълчание на най-високия пиедестал, и нито някой го поздравява, нито той може да чука с бухалките по партитурата и тъпаните.
Минават 5 минути, през които публиката става на крака и ръкопляска неистово, а солистите и диригента, след много поклони, на два пъти се опитват да се изнижат от страничната врата. Но зад вратата някой ги увещава да посвирят още малко и упорито ги изритва обратно на сцената. В крайна сметка те отстъпват пред кандармите и застават по местата си. Аплодисментите спират, хората сядат. Приятно оживление в залата. Постепенно се въдворява тишина.
„Моцарт! Адажио!“, обявява единият солист. Два реда пред мене някакъв напълно глух пенсионер слага ръка на ухото, навежда се към своя съсед, също така глух, и вика колкото му глас държи: „Кво? Кво каза?“ За голямо удивление на цялата публика се оказва, че вторият глухчо е чул „квото е казано“, и му обяснява, също викайки с все сила: „Моцарт! Адажио!“. „Аха“, с облегчение отвръща първият, сякаш животът му е висял на косъм и от тая новина се разбира, че е помилван. Всички шъткат, включително и аз. Старците мислят, че публиката се радва на тяхната образованост и са видимо доволни. Настава тишина. Слушаме Моцарт! Него, надявам се, всички го познавате, така че е излишно да ви разказвам. Още повече че солистите много ловко съкращават адажиото, и то толкова много, че заприличва на мимолетен свеж пролетен вятър, който само те лъхва и изчезва.
Публиката аплодира още дълго, защото се чувства леко измамена от краткото адажио. Но солистът с решителен вид грабва за ръкава първата цигулка и с помощта на диригента го замъкват зад сцената. Там те тримата успешно се преборват с оня, който преди малко ги изхвърляше обратно, и повече не се появяват. Намекът е толкова ясен, че публиката веднага спира овациите и малко разочарована се запътва към гардероба. Запътваме се и ние, не много бързо, за да не изглеждаме като провинциалисти, случайно попаднали на концерта, но не и толкова бавно, че да сме последни на опашката. Настава учтива блъсканица, интелигентно пререждане, тикане на номерца под носа на гардеробиерката, вземане на шапки, чадъри, торби с празлук и паднали палта със скъсани закачалки.
Постепенно хората се изнизват и се разтварят в тъмните софийски улички.

Вече спокойно бих могъл да кажа, че съм специалист в симфоничната музика. Знам къде е зала България, знам какво е цигулка, знам кой е Минчо Минчев. И в изобразителното изкуство съм вече компетентен – Димитър Казаков с прякор Нерон, Рембранд, Рубенс, Пешо психото и прочее.
Но все нещо ме гложди отвътре, нещо важно изпускам в областта на културата, без което ще си остана цял живот прост като цървул. Ходя напред-назад из кухнята, гледам в тавана, говоря със себе си, правя умни физиономии, даже размахвам ръце. По едно време жена ми, която ме наблюдава подозрително от 15 минути, ме пита: „Какъв е тоя театър, бе?“ и без да иска, уцелва в десетката.

Театър 199

Хм, театър! Всъщност аз ходя на театър горе-долу веднъж на пет години, а понякога и по-рядко. И главно по инициатива на жена ми. И ето че оня ден тя неприятно ме сюрпризира със съобщението, че е купила билети за някаква постановка, и с нежен глас, но със скрити заплашителни нотки, ме кани най-учтиво да я посетим. Съгласявам се с привиден ентусиазъм. Първо, защото като културен човек съм длъжен възторжено да се съглася, и второ, защото датата на радостното събитие е точно след месец и се надявам до тогава жена ми да загуби билетите, или поне да забрави. Но тя тържествено огражда с червен маркер съответната дата върху календара, от което става недвусмислено ясно, че представлението ще се състои. За сметка на това аз забравям моментално и след изтичане на месеца съм искрено изненадан, когато се оказва, че фаталният ден е дошъл.
Още от сутринта жена ми посочва мълчаливо с пръст червеното кръгче, с което ми разваля настроението за целия ден. Но няма как – привечер започвам полека-лека да се стягам за събитието. Обличам бяла риза, връзвам си пъстра вратовръзка от преди 20 години, която сега може би отново е страшно модерна, нахлузвам стар костюм с непонятна кройка и десен, обувам бели чорапи, а също и лачените обувки, подарени ми от един роднина, на когото са му тесни, а на мене са ми най-малко два номера по-големи.Така в общи линии смятам, че имам семпъл и изискан вид, нещо като манекен на погребална агенция. Виж, жена ми се издокарва в такива жизнерадостни дрешки, че би могла с успех да участва във фестивала на хумора и сатирата в Габрово.
Потегляме тържествено. Блъскаме се, не толкова тържествено, из градския транспорт. Пристигаме поомачкани и омърлушени, но почти на минутата.
Театър 199 !!!
Слизаме по някаква вита тясна стълба дълбоко под земята. Минаваме през едно микроскопично фоайенце с микроскопично гардеробче (два пъти по-малко от четирикрилния ни домашен гардероб). Гардеробчето не работи, защото е края на май, затова прекосяваме транзит фоайенцето с 2-3 ситни крачици и се озоваваме в салона. До тук всички помещения са толкова малки, тесни и с ниски тавани, че когато пълзешком се вмъквам в салона, вече страдам от силна клаустрофобия. Преди да настанят в това помещение Театър 199, то се използуваше май за бомбоубежище през войната, или може би за подземен таен офис на репресираните от Министерството на културата. Но така или иначе се вижда, че това място става за театър толкова, колкото баба ми става за космонавт: салон 20 на 10 метра, сцена два на два, таван – не повече от един и деветдесет. В салончето са нагъчкани столове като копърка в консерва. Пътека има само една – отзад от входа покрай стената от последния до първия ред.

Когато преди време някакъв началник бил осенен от идеята тоя бункер да се превърне в театър, а други ентусиасти подхванали идеята и я осъществили, казаха, че името му – „Театър 199“ произлизало от броя на местата в него. Но понастоящем по-правилно би било името му да бъде „199 плюс минус 30“, защото част от столовете са издънени или направо липсват, а за компенсация по пътеката са натуряни обикновени кухненски столове, част от които са скрити зад четирите дебели колони, вероятно за по-удобно гледане. Това, че пътека има само отдясно, е известен минус, защото до другия край на редовете, където няма пътека, се стига през главите на вече седналите. Но пък ако бяха направили пътека и покрай другата стена, а не дай си боже и отпред, и отзад, то театърът би трябвало да се нарича „Театър 20“. Това, съгласете се, би било доста нерентабилно и най-вече съвсем неприлично - на сцената 30 артисти, а в залата 20 зрители.
Както казах, салонът е висок около 2 метра, което е малко над моя ръст, но все пак, без да искам, тръгвам по пътеката силно приведен. Ако ме попитат, ще кажа, че имам ревматоиден артрит. И наистина, жена ми ме пита: „Що се правиш на смахнат?“ Не я удостоявам с внимание, а все още прегънат на две, поглеждам билетите и се опулвам. Първи ред ! Такъв късмет не съм имал никога през живота си. Пренебрегвайки опасността от ниския таван, гордо се изправям и даже се изпъчвам. Наперено крача към първия ред. Естествено, никой не ми обръща внимание, защото не знаят какъв съм късметлия.
Промушваме се на първия ред и то чак до средата, където са местата ни. Сядаме. Отляво и отдясно засега е свободно. Но отпред и отзад – съвсем не е! Отзад е ясно – облегалка. Но отпред? Отпред е подиумът на самата сцена, който е на 2 сантиметра пред носа ми, и затова ако искам да седна, трябва да свия крака до гърдите. Това е една популярна и лесна йогистка поза, наречена ардасалабхасана, която е твърде сходна с позата „увяхналата маргаритка“ от Кама сутра. Намествам се с леко пъшкане. Но сега пък изниква друга неприятна изненада - коленете ми опират в челото. Опитайте някой път да гледате театър с колене, забити в челото и ще се досетите за какво ви говоря. С една дума не виждам нищо - нито сцената, нито артистите. Много важно, или както е казал поета: „голем праз“, достатъчно ми е да чувам. Виж, жена ми е малко по-добре, на нея коленете и опират само в брадата – поне може да вижда. С една дума - дребни неудобства, но за сметка на това – първи ред!
На сцената е подреден скромен декор – една стаичка, очевидно канторска, две бюра и два стола към тях, кантонерка и параван в дъното. Пиеската, или както казват културните хора - постановката, има заглавие „Машинописци“. Автор е някакъв изключително известен американски драматург, в което силно се съмнявам, тъй като лично аз чувам името му за пръв път. Залата е почти пълна.
Ето че и до мене сяда една елегантна дама на средна възраст, красива, гримирана и фризирана. „Сяда“ е силно казано, защото тя не може да седне, понеже седалката на стола е повредена и се е заклинила здраво в отвесно положение. Дамата се поти и пъшка в напразни опити да я свали, и тъй като не успява, застава права и демонстративно се обръща към сцената с лекомислената идея така да изгледа цялото представление. Права! По средата на първия ред ! Отзад моментално се надига някакъв младеж-неврастеник и гневно протяга ръка към жената с намерение да я потупа по рамото, което би означавало: „или сядай, или се разкарай“. Но тъй като нервакът не е на втория ред зад нея, а чак на петия ред, то ръката му достига само до главата на седящата пред него 90-годишна старушенция. Той наивно си въобразява, че ако се протегне, ще достигне първия ред и за тая цел се изопва максимално напред. Обаче в един момент губи равновесие, претърколва се на предния ред и се друсва в скута на бабата. Тя изпищява, но бързо се окопитва, усмихва се съблазнително и не желае да пусне младежа, който прави отчаяни опити да се преметне обратно на задния ред. След кратка борба той се отскубва и със задно салто се прекатурва на мястото си отзад. През това време дамата до мене се преборва със седалката и сяда победоносно. Всички си отдъхваме. Светлините в залата бавно угасват. На сцената също. Двете настолни лампи върху бюрата светват със синкава бледа светлина.
Внезапно благоговейното притихване на публиката е грубо нарушено от някакъв недодялан зрител, който е закъснял, и който нахлува в салона от задната врата с оглушително изтупуркване. Там тоя простак не спира, а тичайки по пътеката напред, очевидно бърза да намери мястото си и да седне. Но инерцията на тоя припрян зрител е толкова голяма, че той дотичва чак до първия ред, без да може да спре. Виждам, че това е млада дама, на която явно спирачките и са повредени, или пък въобще няма такива. Докато се чудя къде ли ще се забие тая неуправляема зрителка, се сещам за една подобна история със спирачки от студентските ми години.
Пътуваме с Москвича на бат Владо към морето по подбалканския път. В колата сме трима: аз, Коко и бат Владо. Тримата сме състуденти, безделници, скитаме из София и България, и по малко учим. Но си взимаме изпитите редовно: аз с учене, Коко къде с учене, къде с преписване, Владо само и единствено с преписване. Владо беше голям Остапбендер – спекулант, комбинатор, далавераджия, на всичко отгоре – 30-годишен студент първокурсник и собственик на автомобил (рядкост за ония древни времена, имам предвид 60-те години...на миналия век...след Христа).
Бат Владо върти волана ловко по завоите и вече сме към Мирково, когато ни съобщава стреснато: „Спирачките отказаха, нямаме спирачки, не мога да спра !“ Ние с Коко мигновено понечваме да скочим от колата в движение, но докато се колебаем кой от коя врата да плонжира, бат Владо ни успокоява, като обявява тържествено: „Ще се отбием в Мирково, в горния край живее вуйчо Гого, викат му Гого-Техниката, той ще ни закърпи спирачките за нула време.“ Така и не разбрахме откъде го изкопа тоя вуйчо, и то баш в Мирково, но Владо не губи време, дава ляв мигач, завива със 100 километра и запрашва към селото. То е само на 2 км, затова стигаме почти веднага и след още 1 минута сме на площада.
Тук се появява нов проблем – Владо не знае къде точно живее неговия вуйчо Гого и трябва да питаме някого. А не можем да спрем за да питаме, нямаме спирачки. На всичко отгоре на огромния селски площад няма жив човек, щото е сутрин, а само един-единствен подранил земеделец, или може би животновъд, седи на маса пред кръчмата и смуче гроздова. Само в него е надеждата, ама не ми е ясно как ще разговаряме с чичката. Но както винаги, Владо намира уникално организационно-техническо решение. Той разпорежда на Коко, който седи до него: „Като наближим кръчмата, си поемаш здраво дъх, и преди да отминем се провикваш и питаш стареца къде живее Гого Техниката.“ Приближаваме кръчмата сред прах и тътен, Коко се надвесва почти целия от прозореца и вика отдалече: „Чиче, къде живее Гого Техниката?“ Въпросът е изкрещян достатъчно високо, но не достатъчно бързо. Така че отминаваме, без да чуем отговора. Коко псува, а Владо го успокоява: „Не се коркай, правя второ кръгче.“ На втората обиколка Коко пак се подава и чака да чуе отговора. Но когато минаваме край чичката се вижда, че той въобще не е загрял, че разговаряме с него поради простия факт, че вече е на няколко ракии. Трети кръг, Коко крещи, та чак се дере, човекът ни гледа разфокусирано, но вече подразбира полека-лека, че искаме да подхванем някакъв разговор. Отминаваме. Владо напомня на Коко, че имаме бензин само за още 20 обиколки, така че би било добре някакси преди да ни свърши бензина да изясним адресната регистрация на вуйчо Гого. И с елегантно завъртане на геврека подхваща четвърти кръг.
Сега вече ракиджията влиза в час, надига се от масата, слага ръка на ухото и вика: „Кво питаш?“ Е те това го утрепа Коко, застреля го, уби го на място, той се опули и загуби дар-слово. Но след секунда дар-словото му се възвърна във вид на много дълга, гръмогласна и сочна псувня. При това замалко щеше да падне през прозореца от яд. Даже за част от секундата помисли да скочи от колата, да изтича до пияндето, да му друсне един шут и да му кресне: „Абе глухар, я си отпуши ушите. И ми сипи една ракия докато те питам нещо.“ Но се отказа, щото го мързеше да скача в движение в колата, па още повече след това да тича да ни настигне. Владо обаче е невъзмутим и върти отново за пети път. Сега вече Коко отдалече крещи като йерихонска тръба, старецът чува питането още преди да сме стигнали до него, и когато го стигаме, изчерпателно и подробно ни обяснява адреса и как да стигнем до него, като всичко това се изразява в мълчаливо посочване с пръст към горния край на селото. Бат Владо доволен прави последна осморка по площада, уцелва нужната улица и запрашваме нагоре към вуйчо Гого-Техниката. И вече тъй като е стръмно нанагорнище и според закона на Ома за земното притегляне (или на Нютона беше?), но колата постепенно спира от самосебеси и без спирачки, току до къщата на вуйчото. Той ни се радва искрено, сипва по една ракия, решава ни проблема само за половин час, подир което ентусиазирани отцепваме към морето. Такива ми ти работи.
Та сега очаквам с интерес как, или по-точно къде ще спре дамата с тия свои липсващи спирачки. Приятно съм изненадан и поласкан, когато тя повтаря нашия номер с нанагорнището и прави последен плонж нагоре към сцената. Там тя се пльосва и спира според закона на Нютона (или на Ома беше?). После бързо се окопитва и става, но вместо да хукне в залата и да си търси мястото, остава на сцената, като задъхано започва да се съблича и събува.
Брех, каква я мислихме, а каква стана! С изненада загрявам, че тя вероятно не е закъснял зрител, а е едно от двете действащи лица и може би представлението е вече в разгара си. След десетина секунди дамата е почти изцяло разсъблечена и разголена. Интересно дали всички американски машинописки първо се събличат голи и чак тогава започват работа. И ако наистина е така, решително не одобрявам такива нрави. Дамата, която според листчето с двете действащи лица в ръката ми се казва Айрин, приема телепатично неодобрението ми и прави опит да се облече, но с други дрехи. Оказва се, значи, че тя не се съблича, а се преоблича за работа, с което искрено желае да възстанови атмосферата на строг морал в залата. И в потвърждение на това с бясно темпо започва да навлича някаква блузка…
Но точно в този момент отзад, на входа на залата, се чува отново силно изтупуркване. Конският тропот е естествено, на другия главен герой – Джон. Айрин замръзва в непресторен ужас, защото още не се е облякла, и хипнотизирано гледа над главите ни. А нашият нов герой, в желанието си да свари Айрин гола, с 2-3 рекордни скока прекосява залата и се мята на сцената. Тук той спира втрещен като ударен с мокър вестник по главата, защото не проумява къде е попаднал. Очевидно той е имал идея да дойде в тази кантора, за да започне работа като машинописец, а срещу себе си какво да види – вместо строг началник, гола колежка. Та, стреснат от неочакваната, но приятна гледка, Джон заковава на място, тоест на 20 сантиметра от челото ми, за малко да ме фрасне с левия чепик, а изпод подметките му се вдига пушилка. След секунди мъглата се разсейва. Айрин със свръхзвукова скорост си събира партакешите и изчезва зад паравана. Иззад него, обличайки се окончателно, се запознава с новия си колега, на когото тя ще се явява нещо като старши по служба.
И по-нататък какво, ясно е, че две действащи лица, разположени на сцена от 2 квадратни метра не могат да шават кой знае колко буйно. Затова те главно говорят за себе си и за разни свои близки, като отначало се хвалят и се надлъгват, а впоследствие лъжите им се разкриват.
Джон има големи амбиции на млад мъж, който учи задочно в юридическия университет, и който има някакъв много богат чичо - директор на банков консорциум или нещо подобно. Цялата зала започва да гледа тоя Джон с известно недоверие. Защото, както сочи Дарвин, американците също са хора и нищо човешко не им е чуждо. И следователно не е възможно чичо ти да е много богат и при това голям бос, а ти да учиш задочно и да подработваш като машинописец с цел да си изкарваш насъщния хляб. Но когато, използвайки минутното отсъствие на Айрин, Джон се обажда по телефона на чичо си, всички виждаме, че тоя чичо наистина е богаташ, но същевременно е и доста изперкулясал. Зрителите съжаляват нашия герой и същевременно са доволни, че у нас не е като в Америка. Дори и да си пълен олигофрен, имаш ли съответния чичо, кариерата ти е в кърпа вързана. Я ги колко са директори, шефове на агенции, зам министри, министри, депутати и т.н. – всички си имат чичовци, а някои от тях даже и лели.
А пък хубавичката Айрин, винаги запъхтяна, забързана и глуповата, има вечни проблеми с майка си и сестра си, които непрекъснато я пренебрегват и унижават.
Чувствам, че вървим към някаква завръзка или може би кулминация, особено след като поглеждам часовника си и виждам, че е изтекъл цял час в хвалби, лъжи и караници. И наистина, в един момент става ясно, че двамата вече са влюбени един в друг, но не го признават, а продължават да се заяждат помежду си. Тя даже се готви да го наклепа пред шефа, а той отговаря високомерно, че и без това смята да напусне. При тия думи зрителите очакват, че той ще напусне не само службата, а ще се изнесе и от театъра, защото скача от сцената и хуква по пътеката към изхода отзад. Но Айрин със сърцераздирателен спринт се затичва след него и го настига точно преди да излезе. Там се разиграва някакъв вълнуващ и романтичен диалог, примесен с викове и може би с известни любовни действия. Тъй като това става най-отзад, всички са си извъртели главите на 180 градуса, а хората от първи до десети ред даже стават прави и се обръщат назад към новата импровизирана сцена до изхода.
Дявол да го вземе! Един-единствен път през живота си да попадна в театър на първия ред по средата, и точно тогава половината действие се развива на последния ред, и то зад колоната. Идва ми на ум спешно да се престоря, че отивам до тоалетната, за да мога да участвам отблизо в кулминацията на любовното обяснение. Предусетили обаче моите намерения, артистите се връщат бързо на сцената, страстите се уталожват и всичко си продължава по старому.
И ето че животът им неусетно се е изтъркулил, те вече са остарели, говорят бавно, едва ходят, имат склероза и прочее. И въпреки че двамата герои са ни станали много симпатични и душевно близки, се вижда, че времето им е минало безсмислено, в напразни надежди и лъжи. Вижда се, че даже това мъничко и плахо щастие да се обичат помежду си им се е изплъзнало в хаоса на баналните житейски заяждания.
На всички в залата ни става тъжно и в този момент някои от зрителите усещат, че малко приличат на героите. Това ги кара да мислят че пиесата е реалистична, а още по-важно – че е много хубава. Кара ги да се замислят върху живота, за това, че големи промеждутъци от него се изнизват покрай тях неусетно и малко безцветно, защото са улисани в дребнавости. И вероятно повечето от зрителите вземат в себе си решение още от утре да променят нещата към по-хубаво, да имат нови мечти и да се стремят да ги постигнат.
Даже и аз, без да съм чак толкова романтично настроен, чуствам, че това е една чудесна пиеска, която на всичко отгоре е и много добре поставена, че артистите играят изключително талантливо. Накрая признавам, че вече изпитвам огромно уважение към автора (макар и непознат за мене), към режисьора, към артистите, към овехтелия, но прекрасен театър и въобще към целокупната българска театрална култура.
Във всеобщото задоволство и прочувствено умиление представлението тихо завършва. Всички неистово аплодираме, ставаме на крака и викаме на бис. Всъщност това сигурно не е „на бис“, защото артистите не повтарят нищо, а само се покланят, доволни от играта си и от овациите на публиката. Те два-три пъти се скриват зад паравана, който е в дъното на сцената, а след това излизат усмихнати и отново се покланят. Но накрая се сещат, че тоя извънреден труд не им се заплаща и упорито стоят отзад. Впоследствие някой забелязва, че зад паравана има вратичка и те отдавна са си отишли. Публиката приема този факт стоически, и подгонена от клаустрофобията, бързо се измъква на свежия нощен софийски въздух.
Вън хората се разпръскват по Раковска към градинката, към Цар Освободител и полека-лека всичко замира. Потегляме и ние – не много бързо, за да не изглеждаме като провинциалисти, бързащи да хванат влака за Перник. Но не и много бавно, за да не изглеждаме като шляещи се прости софиянци. Защото ние вече сме други хора, за нас вече изкуството и културата са като водата и хляба – без тях няма живот.