автор: Rossa

1.
Не беше импулс, беше природата в нея. На 36 години, на върха на кариерата си съвсем съзнателно се забърка с този ухилен 22 годишен хлапак. Беше нещо като програмирана лудост. Скандално, но премерено излизане извън канона. Плисване на сярна киселина в лицето на лицемерното благоприличие.

Повече от година вече бяха неразделни - тя, овладяната, изискана делова дама и той - русият, зеленоок непукист. Портиерите на елитните заведения свикнаха да ги виждат кажи-речи през вечер - или с блестящата й кола, или с нахакания му мотоциклет. Любезно усмихнати отваряха вратата пред нея и съучастнически смигваха на хлапака. Това се казва късмет, мислеха си, пичът беше ударил джакпота с дама като нея!

Приятелките й, доколкото ги имаше, бяха бесни от завист. Упрекваха я, разбира се. Не за друго, а защото не можеха да приемат тя да е щастлива по такъв демонстративен начин. Да не се мисли за Деми Мур, това да не й е Америка?! Да им навира в очите, че се чука редовно с преливащ от хормони младок, нахалница такава! При това из ден в ден сякаш нарочно се подмладяваше, само и само да ги дразни.

Понякога се чудеше защо са заедно с него. Когато го попиташе, той само загадъчно се усмихваше. После я награбваше и лудо я любеше. Научи се да не пита. Да не прави планове, да изживява всеки ден с него като последен. Знаеше, че от самото начало на връзката им часовникът е включен на обратно броене и един ден авантюрата просто ще свърши. Но дотогава гребеше с пълни шепи от закъснялото си щастие.

Навремето беше тихо и вглъбено момиченце, единствено дете на баща-алкохолик и истерична майка. Успя някак да порасне, усвоявайки умението да се слива със стените в къщи. Затова пък навън, в училище беше коренно различна - напориста, амбициозна, целеустремена. Печелеше всички състезания и олимпиади, всички награди. Правеше го с хъса и последователността на булдог, надушил вярната следа. Държеше да докаже на целия свят, че няма нищо общо с онези двамата неудачници в къщи.
Докато съученичките й се натискаха по пейките в парка, тя зубреше като за световно. Завърши с отличие училище. Приеха я в най-престижната специалност тогава - МИО. Докато състудентките й лудееха по дискотеките тя изкара две специализации в престижни университети на Запад. Когато те се влюбваха и женеха, тя тичаше по интервюта за работа.

Бързо израстна в кариерата, беше умна, без да е натрапчива. Всичко, което правеше ставаше сякаш от самосебе си, само тя си знаеше какво се крие зад подобна "лекота". Шефовете я ценяха. Възлагаха й все по-тежки и отговорни задачи и тя неизменно се справяше. Личен живот нямаше. И двете й връзки се саморазпаднаха поради хроничната липса на време. Не се тревожеше за това. Не смяташе да свива семейно гнездо. И така си беше добре.

Имаше повече пари, отколкото се сещаше да похарчи. Понеже прекарваше почти всичкото си време в работа, за магазини не й оставаше време. Добре, че някой се беше сетил да измисли ЕСКАДА, откъдето си купуваше накуп дрехи за цял сезон. Сутрин каквото и да смъкнеше от закачалката, си пасваше идеално с останалото. Така че винаги беше елегантна.

После се появи хлапакът. Като на шега. Дойде на интервю за работа. Тя не го одобри, беше прекалено впечатляващ и щеше да накара девойките в офиса да пощуреят по него, а тя искаше от тях концентрация и усърдие. Иначе напълно покриваше критериите за заемане на длъжността. Не беше длъжна, но зелените му очи така я предизвикваха, че се чу как му казва мотива за отказа си. Видя как идалните му зъби блеснаха, когато се разсмя насреща й. Симпатяга, предложи й да го назначи за свой личен секретар, така девойките щели да са надеждно защитени. Защото Вие сте непоклатима, нали мадам? Успя да разсмее и нея.

Естествено, че не го назначи, но беше впечатлена. Вечерта се улови, че си мисли за него. На другата вечер той я чакаше с червена роза в ръка пред беемвето й. Отнякъде бе разбрал, коя е нейната кола. После започна лудостта помежду им.

Не беше любов, не. Просто компания за излизане по заведенията и много, много секс. Все здравословни неща. После взе да откроява детайлите. Първо - усмивката му, с която я чакаше неизменно след работа. После - собственическият жест, с който я придърпваше към себе си на дансинга, после - златистите точици в ирисите му сутрин, когато я любеше полузаспала, после, после, после....докато не остана и капка съмнение, че това е ... любов.
И стана сложно. Знаеше, че няма смисъл, но въпреки това взе да мечтае. После да крои планове. После да ги реализира. Стана суперизобретателна - експерт по готините хотели, дискотеки, купони. Организираше и изпипваше съвместното им време до съвършенство. Искаше всичко да е блестящо, неповторимо. Той да е така възхитен, че да не се сети да си тръгне от нея никога.

После взе да забелязва първите признаци на пресищане у него. Разпозна ги по все по-ленивите му движения, по неочакваните му капризи, по закъсненията, които зачестиха. Упорито си внушаваше, че само й се струва така и нищо не се е променило. С удвоена енергия продължи да забърква все по-ярки коктейли от емоции за него - взе го със себе си при командировката си в Париж, подари му за рождения ден изкачване на Килиманджаро, но с това само влоши нещата. Хлапакът разсеяно приемаше подаръците й, но беше все по-досадèн.

Някъде по средата на връзката им една сутрин й просветна, че иска да съхрани в себе си частица от него. След/ако/когато един ден той си тръгне. Не му каза нищо, просто спря да си взема хапчетата. Сега, седем месеца по-късно беше бременна от него. Все пак, на 36 не се забременява само от поглед. Докато търсеше удобен момент да му каже, разбра, че той излиза и с друга. Беше го правил от време на време и по-рано, но тогава винаги й разказваше с подробности как точно е любил момичето и това страхотно ги възбуждаше. Този път обаче не беше споменал и думица.

2.
Изкъпа се внимателно. Методично насапуниса цялото си тяло, не пропусна и краката - пръст по пръст. Завърши с косата. Винаги завършваше с косата. Първо шампоана, после обилно с вода, накрая балсама. Броеше така, както беше видяла в един американски филм: 1001, 1002, 1003....До 1120 - точно две минути. Там героинята, инак тъпа блондинка, броеше по този начин, за да е в крак с часовника, инак все избързвала. Веднъж да научи нещо свястно и от американките, боже!

Изплакна балсама и се подсуши, нито бързо, нито бавно, без суетене, всичко по реда си. Ритмичните движения я успокояваха - отмерени, плавни, като в отлично поддържана машина. Без засечки, без скърцане, без-от-каз-но, като всичко в живота й.

Мозъкът й работеше по същия начин - неумолимо ефективен. Като метроном отброяваше времето до срещата с малката: 1001, 1002, 1003.... Новата му фаворитка. Представяше си я дребна, слаба, с чуплива коса, кестенява. Не, по-скоро тъмнокестенява..... Всъщност нямаше представа как изглежда. Не я беше виждала.

Нито за миг не обвини него. Търсеще грешката в себе си, за всичко. Сърдеше се на себе си. Знаеше, че му дава най-доброто, на което е способна. Най-доброто, на което малцина са способни. Искаше да е могла повече. Не си даваше сметка, че тъкмо в това й е грешката - в прекомерното, непоискано даване.

Преди 3 седмици, когато разбра за съществуването й, първо изстина. Всичката й кръв замръзна там, където си беше. Миг застой. После като полудяла кръвта се втурна към сърцето й и се опита да го пръсне. Почти успя. После преля в непоносима болка. Чак късно през нощта заплака. Плака 15 часа без прекъсване - некрасиво, жестоко, отчаяно. Беше повече рев и вик, отколкото плач. Привечер заспа. Сънува го. Изглеждаше измъчен и искаше нещо да й каже...молеше я за нещо, но тя не можеше да разбере за какво.

Събуди се посред нощ, с пулсираща борлка в слепоочията. Нямаше смисъл да се опитва да заспива отново. Стана и несъзнателно се зае да оправя къщата, да слага всичко на мястото му, машинално и ритмично, докато всичко блесне, като в морга. Сутринта, докато пиеше конската си доза кафе, разбра. Проумя какво е искал от нея..... Добре, тя ще направи това за него. А може би и за себе си. Но главно за него.

Миналата седмица й се обади. Беше успяла да научи коя е и че наскоро е останала без работа. Представи й се като мениджър на просперираща фирма, която набира млади и амбициозни сътрудници. То си беше и самата истина. Бил я препоръчал неин познат, държащ да остане анонимен. Уговориха си среща. След малко щяха да се видят.

Не се изненада, че малката закъсня. Отдавна знаеше, че точността не е сред добродетелите на двадесетгодишните. Това трябва да е тя. Да, идваше право към нея. Не й липсва самочувствие, наконтила се е, но не беше съобразила, че отива на среща с жена-работодател. Определено щеше да е по-добре ако не беше облякла тази неуместно къса пола и това прозрачно блузлè. Жена ли бе тръгнала да впечатлява?! Да не е очаквала да е лесбийка?

Гледаше я с дискретен интерес. Колкото и да се правеше на наперена малката бе много напрегната и от това - предвзета. Изгаряше от любопитство кой може да я е препоръчал. Лека усмивка и "само ще Ви кажа, че препоръката е от мъж, който разбира от жени", което накара малката да се разтопи и отпусне. Е, и уискито към кафето също помогна доста.

Разговорът тръгна свободно и непринудено. Малката не се изненада на личните въпроси, дори им се зарадва. Гадже ли? Е, мотае се с някакво в момента, но нищо сериозно. Излиза с него защото изглежда страхотно и е бъкан с мангизи. Някаква стара чанта му ги снасялала постоянно, май му била леля. Да, в плановете й не влиза женитба, поне в близките 10-15 години. Дете? Това шега ли е? Какви деца, да не е луда. Само глупачките бълнуват за такива неща, не тя. Тя иска кариера, престиж, пари. Също като вас, мадам, нали? И не ми казвайте, че мислите обратното, не и Вие!

"Напротив, малката, напротив", помисли наум тя. Но в едно си права - дълго време мислех като теб, прекалено дълго. А сега, когато мисля обратното всичко някак ми се изплъзва. "

Предложи й да минат заедно през офиса, да й покаже новото работно място. В таксито бъбриха непринудено....шегуваха се, разменяха си малко гадни шегички за опези говеда - мъжете. Жени са, обединяваха ги толкова общи амбиции, поне според малката....

Портиерът свойски кимна, свикнал е да я вижда и нощем в офиса. Не се изненада, че не е сама. Тя е шефът, може да води когото си иска.
В асансьора се смяха като стари приятелки. Минаха по коридора, покрай отворените врати на тъмните офиси. Влязоха в най-големия, нейния. Малката се стъписа. После изведнъж се разприказва въодушевено. Ето, за това си е мечтала - за такъв офис, за такова бюро, за такъв пост. Попита с блеснали очи "може ли" и още преди да дочака отговор, седна на стола, завъртя се и подсвирна с възхита. Колко нежно я гали скъпата кожа на облегалката! В прегръдката на стола се почувства по-щастлива отколкото в ръцете на всичките си досегашни гаджета, взети заедно.

Впрочем, как се държат мъжете с жена-началник? Хехе, ама верно ли като в оня филм с Деми Мур и Майкъл Дъглас, какмубешеимето? И аз искам един ден да съм повелителката на правоверните мъже в офиса. Без-ми-лост-на! Като Вас, мадам!

А сега да приключи, че взе да й писва. Извади от чантата си елегантния, безумно скъп GSM, набра номера му. Когато чуа гласа му само каза: "Ела в офиса ми, имам малка изненада за теб. Подготвила съм ти едно свое ново, подобрено издание. Сам ще видиш, нали е изненада!"
Малката я гледаше наострила любопитно уши. "Ще имаме гост, подхвърли небрежно тя. - Твоят благодетел ей сега ще дойде."