автор: LeoBedrosian

Аз съм крясъка
на осиротела лястовица,
викаща безнадеждно
родителя си...

но той не долита
няма повече да долети.

Аз съм червейчето,
което пълзеше в калта
с големия дъждовен червей,
приканващ го на припек.
Сред цветята...
Но големият вече не ще допълзи
и ме изостави. Сред цветята...

Аз съм повеят на юнски вятър,
подгонен от облаци.
Дъждът ми напоява нивата
на бащата. Но него го няма
да ме успокои, че плачът ми
е нужен на житото.

Аз съм спомена за
това, което съм бил,
което съм и което
трябва да бъда.
Това, което ме посъветва
мъдростта на баща ми.

Аз съм отражението
на неговия поглед
и бдящия му взор
от високото.
...
и когато приседна
на празния му стол
в оная стара къща
знам, че не ме е изоставил,
че още бди над мен!