автор: estela41

Посветено на Николай Колев - поета


Животът протегна към теб, поете, щедра ръка, но ти не му повярва, защото вече познаваше истинското му лице. Онова, което се крие зад маската на разумното и хуманното; онова, което се разхожда на воля в приюта за психиатрично болни.

Затова не можа да те заблуди с прегръдката на шанса или (възможно е!)срещата с него те подложи на непосилно изпитание, и ти си тръгна. Но преди да го направиш по начина, който изпя в стиха:

Имам право на смърт,
по - силна от всяко раждане,

ни остави своите

"Неподозирани шедьоври".

Може би не си подозирал, че сееш семената на вечността, когато си оплождал болката на самотната си душа. Страданието ти е люлка на нежност, копнеж за любов и красота и съдбовно огледало на размилото се вече в европеизацията ни родолюбие.

Чета стиховете ти: изпивам ги и те ме изпиват. Почувствах собствените си творения като блудство на нахална уличница, която протяга ръка към измислени мигове на взаимност и превръща в проблем безхаберието на делниците си. Разбрах, че мога само да употребявам думите, но не и да чувам душите им.

"Неподозирани шедьоври"!

Бях позабравила, че поезията е музика на очакването, че тя не е кошче за ежедневните ни спречквания или сцена за едноръстовите ни жажди, потекли като вадички към центъра на нечие внимание.

Дали душата трябва да се изкачи чак до върха на личната си Голгота, за да може ръката да изпише това:

Вяра

Не поучавам, а творя.
За смисъл свой и чужд се боря,
дълбоко, тайнствено горя
на времето си във затвора.

Не можете ме отклони
със клюки или с отрицание,
не можете ме промени…
Аз искам своето страдание!

Държа в ръка стихосбирката ти - първа и последна!, топля я с длан; тя като кръв прелива своята сила в сърцето ми. Една душа общува с мен на универсалния език на любовта. Поезията ти е естествена: като полет на окосена трева към земята; изненадваща като щурче, заплакало скрито в сянката на падащ залез.

Стиховете ти са изсечени от тялото на Музата или може би от нейния ДЪХ: не може да се добави нито сричка, или да се отнеме звук. Съвършенство, което напомня, че най-сложните събития трябва да бъдат пресъздадени единствено с баграта на простотата, както в стихотворението

Картина

Окачих на стената картина на гола жена.
Окачих я и ето, заплака горката стена,
Че гърдите на тази жена бяха обли луни,
А са плоски и хладни гърдите на всички стени.

Прости, поете, че се осмелих да дам оценка на твоето творчество, с което познанството ми е толкова крехко и младо? Нямам необходимия ръст, за да правя коментар? …

Но искам да споделя: Боли ме за всички онези НЕРОДЕНИ ШЕДЬОВРИ, които биха подслонили в тайнството на земните си храмове бездомието на нашия ден.

Поклон Поете!

Ти не дочака наградата "Принц на поетите", но…дано твоят съвременник утоли жаждата си от изворите на твоята човешкост…и в това да бъде посмъртната ти награда: най-жадуваната!

Камбанен звън ще стана стар и нов.
Със изгреви и залезни пожари
ще нарисувам своята любов.
И ще подбиша автора: България!