автор: ina_krein

Зоро и Зара спяха в панера сладко. Алекс и Гергана помръдваха с устни в съня си, гушнали по една възглавница. Инстинктивно снощи не разделиха кученцата. Денят беше дълъг. Съвсем естествено отидоха в апартамента на Алекс. Заспаха с дрехите. Всеки доверчиво бе пуснал другия в своя свят. А морето не можеше да спре идващата буря.
Вятърът спеше в клоните на дървото до прозореца, свил коси като мека възглавница. С една ръка бе прегърнал дънера, а с другата галеше съня на небесната синева.
Чуваше бученето на идващото нещастие, ала не можеше да го спре. Ангелът стенеше в съня си – земната мисия понякога му тежеше като скала в душата.
Около шест сутринта телефонът на Гергана иззвъня. Тя погледна сънена непознатия номер и изтръпна. Остави телефона страхливо, но той пак иззвъня.
-Какво става? – Алекс се показа на вратата – бе станал рано да пие кафе.
Тя пребледняла посочи цифрите на екрана. Зеленоокият взе телефона и вдигна.
-Да? Тя още спи в момента – гласът му бе рязък и студен. - Кой се обажда. Да?
Момичето наблюдаваше как се променя цветът на лицето му. Чуваше се мъжки глас отсреща - успя да долови името на Мухарем. Сключи ръце и седна на спалнята премаляла. Алекс излезе и тя тръгна да го последва. Той вдигна ръка и я спря, затваряйки след себе си вратата. Нещо страшно бе станало.
Гергана остана сама. „Мъжки разговор насаме – или има, или ще има трупове“, казваше чистачката Сократ. „Лошите събития преследват като глутница вълци“, довършваше тя. Сърцето ѝ трепереше. Мухарем сигурно беше в беда. Бе готова да направи всичко за него. Той преди време застана на пътя на Инквизитора и рискува живота си, ставайки за нея защитна стена. Сега тя щеше да направи за него същата жертва. Приятелите си отиват от живота ни и оставят след себе си празнота, която познатите не могат да запълнят. Истинските приятели никога не се превръщат в „бивши”. Независимо кога се появяват, изискват пълно отдаване на сърцето. А нейното се блъскаше като птица в стените на тялото. Лошото предчувствие от съня ставаше реалност. Погледна иконата, но тя затвори очи. Не можеше да ѝ каже истината, не можеше и да я промени.
Това, че не знаеше какво се случва, я подлудяваше. Вече десет минути Алекс говореше с някого. Какво ставаше? Приближи се до стаята, решена да отвори вратата. Не се чуваше нищо. Може би Алекс бе излязъл да говори на терасата. Открехна вратата. Ангелът прегърна душата ѝ нежно, защото също не можеше да промени ситуацията.
Зеленоокият мъж седеше на пода, захлупил глава, а телефонът лежеше до него. Разговорът беше приключил. Тя приклекна. Повдигна главата му и се вгледа в очите му. Толкова мъка не бе виждала в тях. В морето се бе появило цунами и отвяло малката бяла врата от съня. Зададе въпроса без думи, стискайки ръката му.
-Мухарем е болен от СПИН – едва изрече Алекс.
Гергана усети как пред очите ѝ причерня. Думите се забиха като гвоздеи в мисълта ѝ. Почувства вина, че не го спря навреме. Всъщност, би ли могла?
Алекс продължи глухо:
- Обади се баща му. Мухарем е в тежка депресия. Иска да ни види веднага.
„Животът е сладолед – ядеш или не, се топи.“ – казваше чистачката Сократ. Не предполагаше, че толкова пъти ще си спомня за нея. Може би бе единствената, която се държеше човешки. Ала мълчеше, въпреки че знаеше за извращенията в Дома.
Образът на Мухарем се смени с този на Галин от зоомагазина. Студентът я харесваше. Ала животът бе прекалено кратък, за да разпилява чувствата си. Трябваше да спре закачката с него. Не беше честно да го залъгва. Никой не бе като Алекс.
- Нали заминаваме двамата? – отрезви се тя.
- Да, след малко – Алекс стана. – Трябва да бъдем красиви. Мисля, че знам защо иска да ни види. Приготви се за сбогуване.
До мозъка ѝ достигаше черно предчувствие, но не искаше да му разреши да превземе мисълта ѝ. Не можеше да бъде безнадеждно. Мухарем трябваше да живее.
- Нали има напредък при лечението на СПИН? – налудничаво прошепна тя. – С нови лекарства, които забавят развитието му?
- Няма лечение на СПИН. Има лекарства, които удължават мъчението – обърна се към нея, прегърна я и помоли настойчиво:
– Облечи зелената рокля. С нея си най-хубава.
- Облечи панталона с елечето от костюм – тихо му каза тя. – С него си най-хубав.
После внезапно погледнаха към кашона, където малките кученца спяха.
- А Зоро и Зара? – извикаха едновременно.
- Ще ги оставим на Галин. Тъкмо ще имаш повод да се видиш с него. – Алекс я погали по косата. – Не чакай повече. Животът е прекалено кратък. Ако наистина го харесваш, кажи му го. Изглежда свястно момче. Ако не го искаш, е друго.
Гергана замълча. Осъзна, че обича Алекс толкова безнадеждно, колкото той далечната Юлия. Не можеше да му каже това сега. Нито утре. Щеше да го загуби.
До половин час бяха готови. Тя облече зелената рокля и метна отгоре палто. Времето беше студено, а щяха да пътуват няколко часа с автобус. Не искаше излишни тревоги в момента. Помоли се пред иконата за Мухарем, но Богородица тъжно мълчеше.
Когато Алекс се появи, Гергана занемя. Бе облякъл прилепнали черни панталони, очертаващи страхотната му фигура. Златиста риза на черни райета с отворено деколте показваха красивата му кожа. На врата бе сложил дървено мъжко бижу. Бе красив като модел от модните списания, по които жените въздишат и мечтаят да имат. Тя го обичаше и искаше завинаги. Богородица я гледаше благо и ангелът ги благослови.
Гергана преглътна. Искаше да докосва кадифената кожа на Алекс, да държи ръката му и да му бъде нещо повече от приятелка. „Който само иска, няма да се киска“, казваше баба Сократ. И пак беше дяволски права.
„Искам да бъда майка на децата ни, да заспивам уморена от целувките на тези чувствени устни; да изчезвам нощем в прегръдките му, да достигам седмото небе и да се връщам обратно! – крещеше без думи душата ѝ.” А лицето ѝ беше спокойно и хладно.
Погледна през прозореца. Вятърът ѝ помаха с ръка, а после ѝ изпрати целувка. Небето бе мрачно и скоро щеше да завали. Времето оплакваше приживе нейния мургав приятел. А адвокат Петрова издирваше под дърво и камък баба Сократ.
Занесоха кученцата в зоомагазина, който току-що беше отворил. Галин разбиращо прибра Зоро и Зара до клетките с другите кученца.
-Ще се грижа за тях, бъдете спокойни – обеща им студентът.
Очите му, разширени от изненада, ги гледаха и не можеше да откъсне поглед и от единия, и от другия. Нещо имаше между тези двамата, но какво, още не знаеше.
Погледът на младежа се плъзгаше по устните на Гергана. Жадно галеше кожата с очи, целуваше извивките на шията. Танцуваше по очертаното ѝ стегнато тяло, което личеше дори под пухкавото палто. Галин не можеше да скрие вълнението си. Тъмнокосото момиче го привличаше. Но бе вглъбено в нещо свое и не го забелязваше.
- Ще ви заплатим за услугата – любезно му предложи Алекс.
- Не, моля ви – студентът отказа категорично. – За мен е радост да ви помогна.
Говореше, а очите му не се откъсваха от шоколадовата красавица. Имаше нежност, несподеленост, мъка и копнеж в погледа. Но Гергана не виждаше, защото гледаше с очите на сърцето друг. А ангелът вече бе отлетял при Мухарем. Можеше само да го утеши.
Когато излязоха от магазина, зеленоокият мъж се обърна към приятелката си:
-Сега вече вярваш ли ми, когато ти казвам, че разбирам от хора и желания?
Момичето кимна, но не коментира. Не ѝ се лъжеше. Не искаше да обсъжда интереса на студента към себе си, когато сърцето ѝ се разкъсваше от любов, ревност и мъка. Тръгнаха бързо към автогарата. До автобуса оставаше половин час.
Превозното средство бе на сектор седем и пътниците спокойно се качваха.
-Ти влизай, не стой на студа – побутна я Алекс. - Аз трябва да завъртя няколко телефона – и се отдалечи бързо.
„Още тайни. Докога? – ядоса се тя. – Едва ли имаш по-страшни от моите.“ „Сподели ги с него тогава“ – отговори Душата ѝ и Гергана виновно наведе очи.
„Трябва да свърша нещо важно” – от разстоянието, на което Алекс бе, разчете думите по устните му.
Нейният телефон иззвъня. Непознат номер. Поколеба се, но вдигна.
-Обажда се адвокат Петрова. Моля ви за среща и разговор в близките дни, когато ви е удобно.
-За какво става въпрос – студено запита Гергана.
-За майка ви – отговори другата жена и девойката онемя.
-Ще ви звънна, когато мога – отговори момичето.
-Ще очаквам – отговори адвокатката и прекъсна разговора.
Девойката седна в автобуса и свали палтото си. Погледът на мъжа от съседната седалка се плъзна по тялото ѝ, но това не я уплаши. Вече не се боеше от мъжете, бе го преодоляла благодарeние на Алекс и Мухарем. Никой не можеше да я принуди да изпълнява чужди желания. Имаше кой да я защити. Имаше дом, а в душата ѝ се бе родила любов.
Виждаше през прозореца русия мъж как говори по телефона. Бе сериозен и намръщен. Набираше и провеждаше кратки разговори. За какво ставаше дума, не знаеше, а искаше да разбере. Опитваше се да разчете думите по устните му, но той говореше бързо. Вятърът притеснено стоеше до колоната и подскачаше от студ.
След малко мъж в черно сако се приближи и двамата се запътиха към тоалетната. Сърцето на Гергана се сви. Нали сводникът бе оставил хиляди евро?
Изпита болка. Гледаше часовника на автобуса, който влудяващо бавно отмерваше времето. Алекс се появи на вратата - три минути и двайсет секунди бе липсвал от нейния поглед. Какво спешно и важно могат да свършат двама мъже за това кратко време? „За няколко минути може да се обяви война или да се сключи мир”, бе казал един мъдър мъж. Глождеше я мисълта за тайните на Алекс. И разбираше, че трябва да бъде търпелива, но беше трудно. „Наркотици или отрова?“ – проблясна като острие в главата ѝ. Мухарем явно искаше сам да реши кога да умре. Душата ѝ заплака без думи. Ангелът я прегърна.
Гледаше как приближава Алекс и душата ѝ се топеше от обич и мъка. Приличаха си - красиви и нещастни. Искаше да е щастлив с нея, да не бъде заложник на егоистичната любов на Юлия. А може би не беше права. Може би чувствата между него и цигуларката бяха нещо различно. „Любовта или я има, или я няма, казваше баба Сократ. – Малко те обичам - е диагноза.“ Юлия му бе спасила живота. Как щеше да се мери с нея?
Русокосият мъж се качи в автобуса. Свали палтото си и женските погледи се плъзнаха по стройното му тяло. Той ги подмина небрежно и седна до нея мрачен.
- Кой беше тъмнокосият мъж? – попита нетърпеливо Гретел.
- Някой, който има да ми връща услуга – отговори неохотно Хензел.
Мургавата красавица го погледна въпросително, но той смръщи чело.
- Нищо повече не мога да ти кажа сега – отклони отговора зеленоокият мъж.
- А ще ми кажеш ли някога? – Гергана докосна ръката му.
- Ако Мухарем разреши, да – отново отговори кратко Алекс.
Гретел разбра - разговорът беше приключил. Не можеше да спре да се пита – дрога ли бе купил, или отрова? Какво толкова важно отнема само три минути?
Загледа се през прозореца и се замисли за най-хубавия спомен в своя живот. Всичко хубаво я свързваше с Алекс, Гела и Мухарем. Отпреди тях светло облаче беше само баба Сократ. Имаше дом и нейното измъчено минало оставаше там, където повече не можеше да я стигне. Имаше и мъничко куче, може би щеше да има един ден и дете. Най-накрая, ако този имот се продадеше скоро, щеше да има свое модно ателие. Вече бе разгледала главната улица и си беше харесала свободно помещение. Можеше да обособи раздел за бутикови дрехи, друг - за чанти и аксесоари, от цветя за ръка до украса на зали за парти и тържества. Всичко щеше да бъде перфектно. Вече имаше силата да се справи сама. Избута далеч мисълта, че бе убила човек. Дори за минути забрави своята обречена любов към Алекс. Освен това адвокат Петрова ѝ даде надежда преди малко. Може би щеше да разбере коя е майка ѝ. „Дали си струва обаче“, запита се тя. Баба Сократ би заявила: „Предпочитам да се наям, вместо да знам на кого точно е хлябът.“
„Миналото не бива да се забравя”- прошепна вятърът. – „Там има уроци, които трябва да помниш винаги. Но е права баба Сократ. Има тайни, без които е по-добре.”
Погледна към Алекс. Лицето му беше измъчено. Докосна го плахо по ръката. Вятърът бе залепил чело до стъклото и гледаше тревожно красивото ѝ лице. Напоследък нещо се случваше с нея, ала още не можеше да разбере какво. Но се безпокоеше силно.
- Трябва да си направя изследване за СПИН и аз – прошепна ѝ тихо Хензел. - Не знам Юлия с какви мъже или жени ми е изневерявала или изневерява все още.
После стисна ръката ѝ в своята и я погледна в очите.
- Страх ме е – почти беззвучно го изрече, но тя разбра и стисна ръката му в отговор.
- Всичко ще бъде наред – опита се да го успокои тя. – Ще отидем двамата. Ще кажем, че искаме да се оженим и никой няма да се усъмни.
- Благодаря – прошепна Алекс. – За всяка грешка се плаща висока цена. Трябва да се спре навреме.
- Ти вече си спрял – отново се опита да го успокои тя.
- Да – отговори мрачно той. – Не знам обаче дали Юлия е спряла. Колкото до варианта да се оженим, струва ми се прекрасна идея. Изчакай да избера пръстен.
Гледаха се, без да мигат. Още много неказани думи останаха в мълчанието. Сега не бе време за това. Но им стана хубаво, че го споделиха. Ангелът говореше с вятъра притеснен. Идваше ново изпитание. „Трябва да се обедним“ – настояваше белоперият.
Пристигнаха в градчето на Мухарем привечер. Хората на автобусната спирка ги огледаха странно. В тази глуха провинция хора като тях изпъкваха като бели врани.
- Бас държа, че всички знаят за болестта му – просъска яростно Алекс.
- Това е поверителна информация – опита се да пропъди същото натрапчиво чувство и тя.
- В малките градчета няма тайни – Алекс тъжно се засмя. – Какво ли ни чака в дома му...
Намериха уличката бързо, градчето наистина беше малко. И сякаш чуваха думата СПИН и „анатема” всеки път, когато някой се разминаваше с тях. Беше изтекла информация и животът на техния приятел се бе превърнал в ад.
В двора на малката къща ги посрещнаха баща му и брат му. Нито един не се ръкува с тях. Мигновено разбраха. Щом са приятели на сина им, родителите смятаха, че сигурно са заразени или са от онези, с които да разговаряш е грях. Загорча им.
Поздравиха и тръгнаха към стаята, която им посочиха. Влязоха и не можаха да го познаят. Бе се стопил, с петна по лицето. Опита се да се усмихне, но се разплака. Гергана тръгна да го прегърне, но той я спря.
-По-добре стой далече – изрече с мъка той. – Уж твърдят, че не е заразно, а в болницата горят всичко след починал в отделението. Застанете срещу мен да ви се порадвам. Искам да ви запомня усмихнати.
Стояха и се гледаха. По едно време Мухарем попита Алекс:
-Донесе ли?
Алекс отговори кратко:
- Да.
- Дали ще е достатъчно? – тревожно попита мургавият мъж.
- Може да убие слон – тъжно потвърди зеленоокият мъж.
Гергана разбра. Разплака се и независимо от протестите на Мухарем, го прегърна. Когато го пусна, мъжът каза успокоен:
-Човек може да не е живял правилно, но трябва да има сили да посрещне достойно смъртта. И да види последното най-скъпо в живота си, преди да поеме нататък.
Тъжно се засмя, обръщайки се към Алекс:
-Мислиш, че страхотният секс е върхът на живота ти. Ама не! Опитах всичко, което исках. И какво от това? Сега си отивам самотен и нито един спомен за лудо изкарана нощ не ме топли. Не подценявай кондомите. Подцениш ли ги, те очаква това – и посочи себе си.
Алекс кимна, а Мухарем продължи:
-Ще взема дозата след няколко дни. Искам да си оправя документално нещата. Никой няма да се обади за погребението. Искам да ме запомните жив. А сега тръгвайте. Няма нужда да се разкисвам пред вас.
Хензел и Гретел излязоха от стаята. Мълчаха, а им се искаше да крещят. Не бе справедливо. Всеки искаше да успокои другия, но не намираше думи. И вятърът не намираше, затова тръгна с тях по улицата. Болеше ги, но знаеха, че ромът сам бе виновен за своята трагична съдба. Бе живял неразумно и плащаше кървава цена. А в морето се надигаше буря, която идваше към брега безпощадно.
Седяха в бара на автогарата и Алекс пиеше трето питие. Гергана го гледаше притеснено, но разбираше, че няма смисъл да го спира. Щеше да се напие. Ако можеше, и тя би го направила. Но един трябваше да остане трезвен, за да се приберат спокойно. Ангелът стоеше наблизо и наблюдаваше девойката. Нещо не бе наред с момичето.
Автобусът потегли по разписание. Алекс се сгуши в нея и прошепна в гъстата ѝ коса.
-Обичам те много, разбра ли? И искам да ми родиш син.
После заспа в скута ѝ, а тя гледаше отминаващите дървета и лудия танц на вятъра успокоена. Знаеше, че доколкото зависи от нея, това желание на зеленоокия мъж щеше да бъде изпълнено и тя нямаше да бъде само негова приятелка. Вятърът се засмя доволен.
Отново видя някъде в своето въображение спалнята в апартамента на Алекс. Но не Юлия, а тя спеше до него. Косата ѝ покриваше част от гърдите му, а въздухът миришеше на любов. Бяха се любили преди това – неговата коса още бе влажна и тя бе заровила пръсти в нея. Краката им преплетени си почиваха и дори пръстите на ходилата им бяха прегърнати.
„Кога ще се случи това?“– Гергана попита вятъра, но отговор не получи. Бе рано.
Вятърът седеше с развети коси върху автобуса и разговаряше с облаците. А морето го чакаше да се прибере на брега като обичаща вярна жена, която копнее за ласките му.
В същото време баба Сократ седеше на сладки приказки в кантората на адвокат Петрова и с удоволствие разказваше всичко, което знаеше за изчезналото дете на мъртвата сестра на госпожата. Сега имаше шанс да изкара добри пари и нямаше да го пропусне.
-Благодаря за всичко – изпрати я след час адвокатката и сложи в ръката ѝ доста дебел плик с пари. – Ако се наложи, ще се обадя пак.
-С удоволствие на вашите услуги – отговори хитрата старица.
Адвокат Петрова си наля питие, но не докосна чашата. Имаше най-после нещо, заради което си струваше да спре пиенето и мръсните сделки. Момичето на Даниела бе живо, здраво, красиво - тя го познаваше вече. Нямаше търпение да бъде обичаща леля.