автор: mariq-desislava

Небето ме прободе
с тътнещото си стреме,
облак пристъпи смутено.
Зейна тишина.
В грейналото хвърчило
на сълзите ми
легна момче като извор невръстен,
прихлупи строшените звезди.
Набързо под кладата на дланите ми
пищящите, замаяни ветрове укроти.

Навярно и тъгата ще запали,
ще я превърне в пепелни конфети.
Бесовете ще дресира,
докато замъркат.
По корозиралото ми сърце
ще изпили
всички нащърбени ъгли
и ще остане с мен
доживот,
следживот -
да се присмиваме заедно на мрака.

Какво повече мога да искам,
освен сигурност,
че изобщо ме има.