автор: meiia

Навярно съм говорила със Бог.
И,знаех,Той наистина ме чуваше.
Не искаше душата ми в залог,
ни щастието,дето толкова ми струваше.

Изслуша ме,а беше ме прочел
със цялото ми минало и бъдеще.
Пред себе си,знам,би ме предпочел
и нямах страх,каквото и да ми отсъдеше.

Говорех на смълчаната вода,
а ромолящите Му ручеи отвръщаха.
Мълчанието беше целото слова,
които бявно обичта ми връщаха.

Не питах повече за смисли и причини.
Повярвах,че така е трябвало да бъде.
Замлъкнах,Бог от мен да си почине
и после на любов да ме осъди.