автор: Oldman

В оределите редици
на мои съученици,
разговарям с малка бройка.
(И то само май, девойки).

Напоително говорим.
Слушам, никога не споря.
Почваме със уговорка:
- "Без лекарства и без болки".

Мисля си: - Добро начало!
Днес изглежда, като цяло,
ще говориме нормално.
Туй направо е похвално.

- От безброй възможни теми,
защо, дявол да го вземе
разговорът пак се връща
към болежки и лекарства?!

- Как седели само вкъщи,
как им бил се схванал кръста...
Теми, толкова проклети,
от които сме обзети!

Слушам, без да ги прекъсвам.
Не показвам, че ми втръсва.
Зная, че добър слушател
е по-ценен и от злато!

Силно ти олеква, брате,
щом излееш си душата.
Те, оплаквания леят,
ала да ги спра не смея.

Оплаквателната книга,
затова е: - Да попива.
Ако някому е криво,
там си болката излива.

Даже аз, като се хваля,
че почти не се оплаквам,
защо писах преди дни
туй, че нещо ме боли?

Че съм посещавал врачка?
Седнал съм да критикувам!
Толкоз ми акъла струва.
Доста преувеличих.

Не съм ходил, да призная.
Важно ли е? Всички знаем,
че послъгваме по малко.
Ей тъй, просто лаф да става.

Докато се забавляваш,
за болежките забравяш.
На душата поолеква,
а и времето минава...

04.05.2025 г.