автор: Marta

Това направо не се трае. Ама на нищо не прилича.
И тези тичащи в насрещното кокичета небезразличие
Заплетените в косите ми звезди, слънца, комети.
Изгубвам се. Намират ме. Угасват, пак засветят.
Завинтени фантазии. Тавани от изкуствени небета.
Не се научих да се пазя от падащи предмети.
То пък бива ли толкоз- патологично състояние,
чак пък такава глупост- никак да не внимавам.
Все ще ме връхлети отнякъде, (при толкова ъгли)
ще ме блъсне така, че въздухът ми изтръгва.
Ще ме разпарчетоса, ще ме сглобява дълго.
После ще се ядоса и може да ме захвърли.
После...не му и мисля. После е нещо друго.
Сега съм толкова истинска. Докато се изгубя.
Докато цъфнат налъмите, изритани в тръните сивост.
Къде съм си дянала шапката? Виках и предпазливост.