автор: pastirka

"Честта е болна, съвестта пияна,
а ореолите – алъш-вериш."
Ивайло Балабанов

- Можеш да си купиш ореол,
ще се спазарим, алъш-веришът
да върви! - Душевен зъбобол
причиняваш ми и трудно дишам!

Смешните ти думи проверих
в речника. Засрамени са вече.
Ореолът – купен?! Ти роиш
самовлюбен, страшен грях човече.

Знаеш кой е истинският луд –
приказката чувал си стократно.
Да изместиш с безпардонен шут
всеки, даже ако той е брат ти –

за нормално ли прие това,
само да върви алъш-веришът?
Парят вулканичните слова,
моливът е в колапс и не пише.

Черен гняв по листа бял тече,
разум търси вярната посока.
"Е, какво пък толкоз! - ще речеш.
- С ореол се стига до високото!"

Вратовръзка носиш, но в юлар
някой я превръща – начертано е.
Гониш само своя личен кяр
и на всичко си готов. Керванът

от години – не, от векове –
си върви. Наоколо – пустиня...
Зъзнат във душата страхове,
тя е пак обречена робиня.

Много дълго "болна" е честта,
крехката ни съвест е "пияна".
Как ще издържим на тежестта,
живи сред лъжата да останем?