автор: yotovava

В бърлогата под старото дърво,
родено в мразовито, сиво утро,
едно вълче дочу предсмъртен вой
и с нос подуши въздуха барутен.

Оттекваше в гората стръвен лай
и хрътките, напипали следата,
достигнаха почти самия край,
след който вече свършваше земята.

Нататък следват волни небеса,
в които да политнеш като птица.
Ала в живота няма чудеса.
И рухна тежко старата вълчица.

Скимтя вълчето няколко утра,
напуснало сиротната бърлога,
в полунесвяст го найдох до плета,
отслабнало от глад и изнемога.

И сякаш бе уплашено дете –
затоплих го, нахраних го, прибрах го.
И живна то, и почна да расте,
да тича и да скача из райграса.

И винаги вървеше редом с мен.
Ала наум по-често се запитвам –
когато проумее, че е в плен –
ще драсне ли без сбогом към звездите?

Усети ли какво е свобода
и как ухаят есенес тревите,
то няма да завърне към града –
далеч от мен навярно ще заскита.

Кога за другия ти ставаш вълк?
Отнемеш ли му сетната обител?
Аз знам, пред него че изплащам дълг,
а то си вярва, че съм му спасител.