автор: libra

„Какво ще правим, какво ще правим, все повече ми липсваш..."- казваш и в гласа ти усещам тревога и напрежение.
Чак ме ми се вярва като знам колко си себичен, но те чувам да го повтаряш това „Какво ще правим...." и като че ли наистина си паникьосан от нещо.
- Ще ти мине- казвам и се усмихвам, ей сега като се разделим, ти ще се прибереш у вас, аз у нас и всичко ще си дойде на мястото, вземи се в ръце, аз съм твоята необвързваща връзка.
"Не се шегувай така, няма необвързващи връзки".
- Няма ли?- питам аз.
„Няма, когато си с един човек, не може да не се обвържеш по някакъв начин"- казваш ти.
Тогава си спомням за мостчето.
Беше в началото, малко след като се запознахме. Помня онзи ден, когато решихме да отидем някъде към Драгалевци за да се изкачим нагоре към планината.Красиво беше, пътеката се виеше ту сред борове, ту сред широколистна гора, а рекичката която ни пресече пътя се спускаше пенлива, гневно прескачаше камъните и се разбиваше в тях с онзи шум, който слушах застинала на мостчето и вперила поглед в зеленикавото на камъните с унес, можех да я слушам до края на живота си или поне така си мислех.
Когато тогава ме целуна, прошепна тихо- „Пожелай си нещо, когато си на мостче над река и някой те целуне се сбъдва".
Пожелах си го.
Пожелах си, да съм завинаги с теб, да не се разделяме никога, да живеем заедно до края на дните си или поне тогава така си мислех.
Сега не знам.
Чувам гласа ти като в мъгла, все едно съм се загубила и ме викаш..."Какво ще правим сега, какво ще правим..".
- Ще живеем, някак си ще живеем- казвам и си мисля, че човек трябва да внимава какво си пожелава.