автор: Alexey

Малка елипса, тежаща точно половин милиграм.
За да увия неврозата си в розовите пелени на бебе.

Това не е нищо друго, освен надчовешкият стремеж към органичното. Древен ритуал на изличаване на съзнанието, увиване в химичен пашкул и отказ от нишките на възприятията. Сетивата се опъват до скъсване, но скъсване не настъпва. През изтънелите найлонови примки нефелният показалец прониква и се разтваря в нищото.
Спасителят в розово слиза при мен и ме погребва в чаршафи.

И ето, пропълзява косматото дете; сакато и плашливо. Завила съм се презглава, но чувам през завивката кикота на малките му, сбръчкани дробчета; изпъват се и изпускат въздуха в корема ми, докато стане объл и мек. То скимти, диша в ухото ми и завързва на хиляди възли нишките на тумора. Едва тогава се отпускам - а то влиза между краката ми, измива се с кръвта и се свива в утробата ми, за да бъде износено и родено; за да се сглоби часовникът отново и вечното чудо на рождеството да задвижи колелцата му.

Погледни ме, любов моя -
Оковите ми паднаха, но не искам да вдигам ръце.
От очите ми превръзката е снета, но няма да прогледна.
И пътят пред мен - недокоснат и чист е, но ще остана тук,
където не съм.

...
И кой, кой ще ме осъди, че съм изсънувала органичния си манифест?