автор: marta

Началото повдига рамене,
а краят все ми търси точката.
На Изток ли, на Запад ли- коне
се втурват в търсенето на отсрочка.

По дланите на дните ми трохи
кълват на мислите ми гълъбите
и незаситени отлитат по стрехите
на къщите на Миналото, Бъдещето.

Посоките, усукани в здрав възел
в подхълмието на сърцето,
а кой ще го сече, кога и бързо ли,
че то да не е тъй препълнено, заето.

Какво от туй, че вчера ми е утре
а днес ми е една еднопосочка,
ще се събирам по етажите на себе си
и ще се търся под миговете- плочки.

Ще си редя мозайката "доколкото",
ще се настройвам "според" (мога ли),
а ако той си знае работата,
ще се получи цялостта. Ще, бога ми.