автор: SELENA

За един вълшебник

Рядко човек, който е нанесъл рана може да я излекува. Tака ме затрудняваш, вълшебнико!
Ето, аз се надвесвам над теб, искам да махна непослушния кичур от челото ти, да докосна лицето ти, а ти се дърпаш конвулсивно назад. Сякаш те заболя. Извинявай. Исках само да те докосна. Не се вледенявай. Обърни ми гръб ако искаш, но така че да чуваш гласа ми. Драконът ти е тук, издишва огнени пламъци и тъпче нетърпеливо с люспестите си крака. Можеш да го яхнеш по всяко време и да отлетиш. Ти това и правиш винаги. Нали, вълшебнико? Когато заспя успокоена, че си близо до мен, ти не можеш да отпуснеш глава спокойно и да попиеш топлината на тялото ми. Стоиш в тъмното и се ослушваш, а пламъците в очите ти разтапят спокойствието ми като восък. Чакаш да промълвя името ти, мъчиш се да нахлуеш в мислите ми, искаш браздата, която оставяш там, да е непрекъсната и дълбока. Ревнуваш ме и от съня ми. От тайнствените образи,с които го населявам, размити в своята недействителност. Изведнъж замахваш с мантията си и заминаваш. Мислиш,че не мога да те открия, нали ,вълшебнико? Нима не знаеш,че стъпките ти личат, омачкали булото на звездната светлина? Оттам, където си, винаги се чува смях, заразителен и силен като стихия. Твоят смях. Където и да отидеш, бягайки от мен, винаги оставяш ситни капчици кръв, които аз изпивам, за да добия сили да те догоня. Разрошена и боса следвам следите ти и ето че те намирам. Тук сме, в средата на нищото. Небето е пълно с оловни, сякаш предвоенни облаци. На билото на планината сме застанали аз и ти. Аз съм на ръба, надвесила съм се над собственото си унижение пред теб. След малко ще задуха силен вятър. Затова ще бъда кратка. Скалистите зъбери ме гледат враждебно, ти хвърляш светкавици безцелно, за да заглушиш думите ми. Знаеш ли,вълшебнико, изумяваш ме със своята сила и крехкост едновременно. С жаждата си за красивото и с жаждата си да те боли. Казвала съм го толкова пъти - в теб живеят невъзможни контрасти. Ти си загадка, пред която и пустинята с нейните тайни, би замълчала смутено и би запратила вихър от пясъци по теб, безпомощна в яда си. А аз какво да запратя по теб, вълшебнико? Нащърбените бутилки от зеленото стъкло на ревността, чиниите със змиевидни тънки нишки върху порцелана на недоверието, с които си ме затрупал? Или собствените си грешки? Не, тях няма да хвърлям, не искам да оставят отпечатък върху теб или да оставят белег по нежната ти кожа. Странно, ти си вълшебник, а цениш преплетените ръце повече от преплетените души. Дразниш се от това, което не искам да ти дам, а не виждаш че си станал ковчежник на тайните ми. Искаш да тръгваш всеки път с дракона към твоите вълшебни владения,а аз да оставам в замъка, чакайки те, заобиколена от ровове, пълни с клокочещата ти гъста бдителност. Ти си ненаситен, вълшебнико. И преситен едновременно. Пак един от твоите контрасти. Обвиняваш ме, че съм ненаситна за удоволствия. "Не за удоволствия, a за живот", прошепвам нежно в ухото ти, но ти пак няма да ме чуеш. Прекалено си изтръпнал от допира ми. Да, ненаситна съм, всяка глътка въздух има различен вкус. А ти, вълшебнико, за теб е лесно да отказваш храна, когато си се наситил, лесно е да спазваш принципи, когато няма какво да те изкушава. Обвиняваш ме, че съм като дете. Да, аз съм впила уста в гръдта на живота и пия ненаситно. Но и ти си пил, вълшебнико. Ти знаеш за горчилката на живота, тя е на дъното на чашата, която си изпил. И аз искам да изпия чашата си, пълна с живот. На екс. Искам да се опияня от красотата на живота, а после да се събудя и да видя отрезвена грозната му назъбена физиономия. Да видя красивите ти очи, вперени в друга. Защото знам, че така ще стане. Не ме поглеждай смръщено и не казвай нищо. Обичам истината. Почти колкото невъзможните контрасти,от чийто танц се раждаш. Няма да ревнувам, защото ще знам, че ти ще се разтапяш от магията на нейната красота. Безпомощен и щастлив. Ще изследвате заедно световете и целувките й ще бъдат мехлем за разочарованията и болката.