Не в порастването е проблема, а в забравата... L.P.
Този възрастен свят не умее да плаче.
Да се смее опитва - криви си лицето!
Всеки ден оцелява в гримаса, гримаса
е на масата маската грозна до екот.
И гърми този свят и така се забързва,
че се сменят деня със нощта неусетно.
Аз приветствам сърдечно здравия мързел -
всъщност ум, който чисто и често просветва.
Да забави светът. Да въздъхне дълбоко.
Да отвори очите си и да се огледа.
Да си спомни детето, което е шепот,
да го вдигне до вик. Да е малък и беден.
Да е прост и неук. Да престане да иска.
Да не бърза напразно. Да се изпразни -
всички вещи, които се трупат излишно,
да захвърли. Да спре да си бъде омразен.
Да се върне светът в своето детство,
ако ще и във люлката сред звездите.
Да се смее високо, заразно и често
и да плаче, когато някой го щипе.
Да си бъде бял свят. Мек и топъл, и дъхав.
Бавно да се върти, бавно да разповива -
своите пелени на звезди и на пътища
и да расне красив.
Да ни спира дъха от красиво!