автор: Albatros

... над селото се стелва дим,
и къщички в снега се гушат,
досущ един безплътен мим –
танцува дрипавият пушек.

Заспал с кокошките, комай,
петелът спря да кукурига.
Денят дохажда с кучи лай
и трае само два-три мига.

Поточе с ноктенца в леда
си чопли дупка, че да диша.
И връз плешивите бърда
снегът полека става киша.

Дори и шепичката кал
дъхти на бабината пазва.
Вървя из тоя пасторал
и слънцето над мен залязва.

В кюмбето хвърлям стар кютюк,
дано ви топли всяка зима...
Когато тръгна си оттук.
Когато няма да ме има.