автор: Albatros

... в неразбираемия свят
търкалям простите си думи –
ту тежки камъни по скат,
ту дълги друмници по друми,
ту птици в леки синеви,
дъждец над есенни полета,
и чисто моят ден върви,
доде из думите си кретам,
ни едного не пръснах с кал,
бе чиста бялата им ризка –
и – кой, каквото е разбрал,
да го тълкува както иска,
несъчетаеми, добри –
и нивга остри и злобливи,
дори не чини пет пари
мигът, че само миг са живи,
мен стига ми – да ги река,
и проста радост ме изпълва...

Преди да махна със ръка
и да потъна – там,
зад хълма.