автор: YOTOVAVA

Беше ден като всички останали други в живота –
нито лош, ни добър, нито слънчев, ни даже мъглив. 
Кой ли вихър небесен безкрай завъртя колелото?
Оттогава над моето дворче незспирно вали.

Неусетно и трайно стъклата ми станаха черни –
нито лъч, нито смях се провират случайно през тях.
Сякаш някой откраднал е златния труд на Коперник,
а на мене остави да плащам проклетия грях.

Няма птица да мине, да плесне и с крясък уплашен
да разпука на изгрева здрача – в уханни треви.
Съска мракът в кафето, изстиващо в щърбави чаши.
И вселенската скука в ума ми гнездото си сви.

Ала все пак ще потегля, без да познавам маршрута,
за да спра там, където царува най-белият цвят.
Ще ми стигне, дори да го зърна за кратка минута –
за да знам за какво ме е имало в грешния свят.