автор: Patrizzia

Ветре, ветре, как не се наплака? Хайде да играем с теб на ръб
виж – на двора зимата ни чака, кална, тъжна... Писна ми от скръб.
Вързах си косата на опашка, топка взех и идвам, хей сега,
почне ли играта вън юнашка, помен не остава от тъга.

Котката пристъпва предпазлива, край комина тихо лази дим,
врабчо се присмива: — "Не отивай! Тук се свий до мен, да помълчим!"
Да ти кажа писна ми! До гуша да съм стара вече ми дойде!
Вече няма никого да слушам! Тръгвай! Все едно е накъде...

Да се смее, който както иска! Вече хич не искам и да знам!
Край реката, ей я де е, близко чакам те! И кънки ще ти дам.
Ролкови, че сняг така и няма. А ако обелим колене,
ще поплачем тихичко, пред мама... Ще се налудуваме поне...