автор: YOTOVAVA

На път съм да взривя простора –
от дълго време самотувам.
Денят е празен и без хора.
Не знам с кого ще се сбогувам?

Слънца в зениците ми бликат.
А зимата е вън – на прага.
На студ навярно се привиква.
Но обич никой не предлага.

Неравно орехът пристъргва
улука с ритмика банална.
Човек, дори да се залъгва,
се примирява – до печалност.

И кой ли тропа – неочакван?
Дъждът строши ли керемида?
(Дано да бъдеш този някой,
дошъл – преди да си отида.)