автор: mariq-desislava

Изнизва се дъждът на пръсти и нехае
за протритите слънчени длани,
които по ъглите лениво дълбаят
черната, вечна архитектура на самотата.

Черното е най-честният цвят
като чувство и като състояние.
В нервните мигли на самотните минути
зрее чисто отчаяние.

Шумовете есенни мърморят тягостно
в залезните вертепи,
а тъмнината е толкова ласкава
и изискано непоправима,
че чак ти се иска да сложиш край на всичко -
с въглен, цигулка или дума.

Макар че край не съществува
и не може да бъде спасение,
а е само хладен инициал
върху копривените ръце на звездите,
които примигват в теб.

И не умират.