автор: Albatros

Щом есенното слънце разтресѐ над мене златокосата си грива,
излизам край смълчаното шосе – да видя накъде светът отива,
наникъде! – това го знам от Пруст, когото си повтарям и насъне,
маршрутите му помня наизуст – в пустеещи безмълвици си тъне,
а ние цял ден в Мировата скръб вървим подир миражите отвъдни,
и мъкнем си в торбенцето на гръб химерите, че утре ще се
сбъднем,

надеждица не виждам – ни една, но на кого му пука и му дреме? –
и – пришълец от други времена – тъгувам за изгубеното време,
летя и кацам на автопилот – цял ден ора из кривите си ниви,
а можеше да дишам друг живот, във който всички хора са щастливи,
жълтее покрай мен трънакът пуст и вятърът върти валмата тръни,
нима се връща времето на Пруст? – в което ние всички ще потънем...