автор: YOTOVAVA

На валма се накачули есенният листопад.
И ухаеше на дюли, на чимшир и мокър сняг.
Спряха косове да пеят, както чанът да дрънчи.
Гол клонакът мержелее, трън из мерата стърчи.
Дим из кривите комини на чилета се кълби.
Кучетата – ден да мине, скитат гладни и са зли.
Вечер блъска със юмруци орехът – самотен страж,
и ръждивите улуци скърцат със влудяващ марш.
Блъска, съска люта сприя и разпасан дъжд плющи.
Из сиротната кория в уплах сойката крещи.
Стелна есен безпределна шал раздрипан и мъглив.
Време стана ли разделно – да се чудиш що си жив?