автор: YOTOVAVA

Утрин белонога слезе
край смълчаното поточе.
Потопи изящен глезен
сред водите непорочни.

Спря да се кандилка косът
и замръзна върху клона.
Кестенчета - голи, боси,
тъжното дърво зарони.

Яворите прокървиха,
позлатена от вратига,
топла, грейнала и тиха –
трепна слънчевата мигла.

Шипка драсна завистливо
с трънче въздуха кристален.
Боже, колко е красиво?
Тук ли Рая си оставил?

Ако може да го имам,
мой да бъде – ще го кътам
във душата – цяла зима.
Пролетта дорде напъпи.