автор: Albatros

Полегна вече слънцето на лакът
по заник – на баира да поспи.
А лятото вехнее все по-яко –
и дрипавеят старите липи.

Вихрулка прах по пътя се надига.
Дали врабче изпърха със крилца,
или вечерен циганин с талига
примъква си към зимата дръвца?

Над нивите с провиснали мамули
сетрето на плашилото виси.
И вятърът в перчемчето му брули
изгнили – царевичните реси.

Наопаки надянал бяла риза,
един – говорещ с Господа, пешак,
и Мунчо откъм хълмите заслиза,
преметнал на тоягата калпак.

И аз – с душица, литнала далече,
със лятото по заник се простих.
Плашилото в припадащата вечер
написа ви за спомен този стих.