автор: vlakant

Приемът беше свършил, но участниците стояха вътре замръзнали на местата си, сякаш упоени. В залата се носеше аромат на скъпи парфюми и лукс, съчетани с пот и самодоволство. Може би имаше и още нещо, неприятно, но не можеше да се разбере какво. Двама мъже в черни униформи се приближиха до централния вход на залата.
Отвориха вратата и влязоха, носейки големи чанти. Затвориха и заключиха след себе си. Не искаха никой да ги притеснява, нито да се опитва да напусне залата. Държаха се като професионалисти, които знаят какво, кога и как да направят. Застлаха навсякъде с найлони за да не цапат. В началото се позачудиха дали да отворят прозорците и да проветрят от неприятната миризма, но после се отказаха. Стовариха чантите на празното място под големия кристален полюлей и ги отвориха. Отвътре се показаха триони, ножове, чукове и отвертки. Наведоха се, взеха необходимият им инструмент и започнаха работа. Бавно, педантично, без емоции. Събличаха телата от балните одежди и намиращото се под тях бельо, без да ги поглеждат, дори без да се интересуват мъже или жени са. Срещаха доста вял отпор от жертвите си. Това даже не бе отпор, а по- скоро нежелание за съдействие, изразяващо се в заставане в най-неудобна за събличане позиция, присмехулно-ироничен поглед, или просто отпускане като тежащ сто кила труп. Мъжете в черно бяха срещали такова отношение и преди, и то по никакъв начин не можеше да повлияе на работата им. Даже се шегуваха: „Свали си ръката, не я дръж сякаш поздравявяш Хитлер.” или „К’во си си стегнал задника, нали знаеш че ще трябва да ти свалям гащите!”. Скоро съблякоха всички присъстващи, сгънаха внимателно дрехите им и ги подредиха в големи найлонови чували.
Следващият етап от работата им бе доста по-гаден. Взеха си подходящи ножове, отвертки и чукове и започнаха да разчленяват телата. Махаха ръцете, краката и главите и ги складира на отделни купчини – глави, леви ръце, десни ръце, леви крака, десни крака и торсове. Упоените трупове не реагираха. Само из залата се разнесе отново неприятната миризма, но двамата мъже вече свикнали с нея, продължиха да работят, потънали в мълчание. Извадиха от чантите нови големи найлонови торби и започнаха да прибират частите от телата в тях, както бяха по купчини. След това ги завързаха със свински опашки. Прибраха разгънатите по земята найлони и започнаха да изнасят пълните чували и да ги мятат в чакащата долу тъмна товарна кола без прозорци. Два часа след като бяха влезли, мъжете изнесоха последния чувал, погледнаха празната и изчистена зала, отвориха един прозорец за да изгонят гадната миризма и заключиха вратата отвън. Свалиха чувала, най-тежкия /просто защото е последен/ и го хвърлиха в колата. Запалиха по цигара, ей така като за добре свършена работа. Единият извади тефтер, погледна в него и каза „Утре сутрин трябва да ги караме в Мол Юнивърс, и то два часа преди да са отворили. Трябва да имаме време да ги сглобим и някой да ги облече.” Другият се съгласи и измърмори, че вече трябва да ходят да спят, защото малко време им е останало. Качиха се в колата и потеглиха. На ъгъла, в светлината на уличната лампа се видя логото изписано на колата: “Fashion Service” – „Манекени под наем – за вашия магазин или нова модна колекция. Безплатен транспорт, монтаж и демонтаж.”