автор: Albatros

... понякога съм тъжен като псе,
изхвърлено от своите стопани –
стърча на ветровитото шосе
с надеждата, че ден година храни.

Будалкаха ме властници – шпалир,
да чакам утре: – Има време, споко!
Но аз прегризах робския синджир,
със който бяхме вързани жестоко.

На Христо Ботйов "Моята борба"
крепеше ме в съдбата – страшна свидла.
И препиках красивата съдба! –
която вече втори век не идва.

А покрай мене цял един народ
се кефеше на своя телевизор –
един шестмилиарден Идиот,
повярвал си, че Раят е наблизо!

Мен почна всяка нощ да ме тресе
от ужаса в предизборните квоти! –
България! – задънено шосе,
с препускащи по него Идиоти.