автор: Albatros

Купих си кола. И не просто кола, а нов москвич на старо. Седма ръка. Обаче запазен. Хищен отпред. Секси отзад. Господи, каква кола! Некви сто трийсе и шест хиляди километра. А не милион сто трийсе и шест. Без основен ремонт. Три шлайфа на буталата. За пети път чисто нови сегменти. Руски. Ориджинъл.

– Бе, кво да говорим? Не кола, а желязо, – просъска сервизният шеф, – зимай я и си глей кефа!

И ей ме на! Петнаесе на сто и седем масло. Четирси и пет километра в час по нанадолнище. Ако се пусне ръчната. Или поне с ръка на ръчната, за всеки случай. Поради липса на накладки. Нагоре го бутам. Все пак човек трябва да е милозлив. И добър стопанин. Немой само дий, воле, дий, остър завой, гумите пак свистят и със сто километра в час аз летя, както пее педалът. Педалът на газта. Добре, че на всеки сто метра има бензиностанция. Качи ли баира, спирам москвата, паля цигара и благодарно пет минути милвам капака на двигателя. Като момичетата на късмета, дето милват телевизора и пералните. Милвам, ама малко ме е шубе. Все пак, знам ли колко може да се милва разярен лъв. После по баира го отпускам пак.

В салона на москвето е не просто ох, баня, ох, кеф, а голям кеф. Съветска кожа, ви казвам. Дебела работа. Закостеняла форма на целулит. Даяни на студ, сняг, влага, вятър и пек. С неотлепимото вече два века шест на четири портретче на Сталин върху талбото. Сталин всъщност е прякор на Йосиф Висарионович Джугашвили, наш другар от слънчева Грузия, потънал в кърви, който още лежи и пъшка на Бузлуджа. До портретчето му, също избеляла, но все още слънчева, грее картичка от Златни пясъци, ама не тия, застроените като Манхатън, а старите Златни, която създава неповторим уют, пръска повече топлина от парното и ме наточва за порното.

Седне ли до дясното ми коляно в москвича, гаджурлячето ми направо се топи. Кротне се в ергономично изтърбушената седалка, вторачи се в почти неподвижния, за да не кажа бавно сменящ се, пейзаж, аз въртя волана и й говоря меки приказки - например как ще отидем с тази дивна кола някой ден на плаж, на някой пуст и далечен, затворен от камъни и тръстики плаж, където най-после ще бъдем сами, най-после ще сме едни прогонени от Рая и отдадени на греховни сладости Адам и Ева, как ще го паркираме тоя неземен москвич на ската, върху самите вълни, как слънцето ще се милва о броните и другите секси алуминиеви части на този вълшебен автомобил, докато ние си играем във вълните като избягали от час по математика влюбени пубери.
Говоря й, а тя слуша. И се топи. Москвичът граби пътя като акула, пори асфалта, цепи въздуха, гаргите литват встрани. И аз летя. Устремен към сияйните бъднини. Натискам газта и мисля как ли се е чувствал в средата на миналия век онзи далечен, първи собственик на това извънземно возило, когато двигателят за първи път е изръмжал покорно, торпедото е полетяло по пътя, а през отвореното ветрово прозорче кротичко се е изхлузвал димът на ароматната му цигарка? Сигурно също като мен е бил пълен с надежди, че лети към един по-добър и по-човечен свят, в който никой не пази 20 години ред за автомобил, никой не си натиска парцалите по квартири, мазета, сутерени и тавани в очакване на 30 квадрата панел, никой не си вади международен паспорт, за да иде на екскурзия само и единствено във великия и нерушим СССР...

Сигурно същият този човечец отдавна си е отишъл от белия свят, но ето, все нещичко от него е останало и е стигнало до мен - парче тел, с което е завързал ауспуха, книга "Аз ремонтирам "Москвич", развален фотоапарат и шепа значки от Ленинград в жабката.

Кола с история, казвам си. Човек винаги трябва да си купува кола с история. Всичко трябва да има история. Иначе колелото на историята идва и си отива, без на никого да резне драскотина в душата.