автор: Albatros

... обичам те! – когато тишината се стелва благо в твоите коси,
пред роклята ти в есенна позлата във мен се ражда сякаш Дебюси,
с красивите сезони на Вивалди, в сонатите на Моцарт, Григ и Лист
готов съм да изпия две-три халби – и да ти дойда с биричката чист,
по-кротичък дори от вакло агне, да блейна кротко в твоите уши,

от всичките валкирии на Вагнер – дано една! – поне те изкуши,
напълно луд! – под твоя бял прозорец да свиря и токатите на Бах! –
и да умра в нелепата си горест! – че тази нощ за теб напразно пях,
и в сънищата твои да трептулка надежда, че не съм прекрасен блъф.
Поетът в мен навярно е цигулка? – прашасала във своя стар калъф.