автор: Albatros

... тишината е мъдра, когато в мен си диша добрият човек –
нямам тежки кервани със злато, нося хлебец – и хлябът е мек,
през Сахари вървял – километри, все е сън Океанската шир,
и без двете Господни есетри! – обещавам ви истински пир,
да поседнем на сянка по пладне,
да си кажем добрите словца,

от душата ми камък ще падне, щом ви зърна – щастливи деца,
до какво ли животът се свежда? – едного да нахраня в света! –
с тия простички думи – Надежда, Обич, Вяра, Любов, Доброта.
Е, какво пък? – не беше богато. Пък и път ни очаква – нелек.
Със душа – тиха шепичка злато,
през Пустинята дишам – Човек.