автор: ringo

Узря във мене намерение
във стих да те обезсмъртя.
Започнах бодро с изречение:
"Не ще ни раздели смъртта!"

Нали звучи оптимистично?
Но зад стената спря ме глас:
"Не мисля, че е туй логично -
със смърт да почваш... Влизай в час!"

И вдъхновено пак захванах:
"До гроб, любима, ще съм твой..."
Оттатък екна глас-камбана:
"Не става с "гроб"!... Я дай завой!..."

От нерви взех да се изривам:
"Повярвай ти на мен, любов,
накрай света за теб отивам,
на жертви всякакви, любов!..."

Оттатък онзи издивява:
"Ми що не се пръждосаш вече там?
За смърт говори... жертви дава...
Коя ще те обикне теб не знам!"

Отворих със ритник вратата.
До нея със усилие подпрян,
замислено си чешеше брадата
съседът ми поет, и днес пиян...

Той хлъцна, мрачно се усмихна,
примигна с възпалените очи...
Въздъхна после с глас пресипнал:
"Със стих ли искаш да я умъртвиш?..."