автор: tata_f1989

В един чуден есенен ден,срещнах човек,който не съм очаквала да срещна. Често си мисля дали срещата ми с този човек е била предначертана  или е случайност.
  Много хора казват,че няма случайни неща, и че всичко се случва,защото така е речено и защото  трябва да стане. Срещаме много хора в живота си. С някои от тях се сближаваме, с други просто се уважаваме. Животът ни се струва кратък миг, който няма да се повтори. Губим приятели,  губим роднини, губим приятелства,печелим врагове. Трудно се доверяваме на някого, трудно допускаме хора до себе си. Уповаваме се на Бог, вярваме в невъзможни неща,окуражаваме хора,които имат нужда от нас, молим се на Бог да стори чудеса,въпреки че знаем, че някои неприятни събития се случват,за да станем по - силни,по-уверени , по- самостоятелни, по - независими. Искаме все да ни е хубаво, искаме да няма проблеми, искаме щастие за себе си,искаме любов,която да е чиста и искрена,искаме приятелство,което да е от сърце, търсим разбиране. Често се чувстваме сами, неразбрани ,изоставени,лишени от нещо,което считаме ,че ни принадлежи, превръщаме се в нездравословни егоисти понякога. Губим вяра в Христа, често виним божият син, че ни е пратил нещастие,изпитваме понякога желание да се съюзим с Дявола. Предаваме се, не се борим достатъчно, страдаме,обичаме,отдаваме се, молим се рядко,не вярваме в чудеса. Казваме няма смисъл,губя си времето. Понякога изгубваме човешкото, чистото, детското,искреното. Губим усмивката си, губим невинността си,притиснати от ежедневието, от сивотата на делника, не сме доволни от много неща. Искаме всичко да е перфектно, а не осъзнаваме,че това е почти невъзможно, че това е нереално.
Често сме поставени пред избори,които не знаем дали са правилни, страх ни е да рискуваме.
Търсим хора като нас, хора с които да прекараме малко време или по-голяма част от живота си. Подлагаме хората и чувствата им на съмнение. Мислим, че човекът от среща не е достатъчно искрен с нас,но когато го опознаем нещата се променят. Вярно е, че никой не разкрива душатс си до край , а и не трябва. Всеки показва толкова,колкото мисли,че трябва да знаем за него.
Човекът срещу теб (мен) се смее,но в душата му гори огън, в очите му светят сълзи, а той се опитва да бъде щастлив,но не вижда,че виждаш под маската му скритата тъга. Той се радва видимо,но в душата няма радост,вътрешно се дави в сълзи. Смята,че това е слабост,която никой не трябва да знае,защото ще го пренебрегнат,ще го нападнат и няма да го разберат. Ще лицемерничат срещу него, затова той е тъжен. Мъчно му е,че много от хората са неискрени към него, а той е оголил душата си. Доверил е най - големите си тайни на неподходящ човек , който го е изиграл. Станал е мнителен. Трудно се доверява,когато е бил излъган. Страда мълчаливо,  не смее да се разкрива повече. Душата му се къса на парчета от обида, от мъка, от тъга, отчаян е. Не намира утеха в нищо, не открива радост в нищо, не се радва на празници, защото няма с кого да ги сподели. Не показва мъката си, защото е безутешен. Той мълчаливо носи кръстът си, усмихва се рядко,защото усмихвайки се нещата уж му се виждат по - леки, по  - поносими..
Мисли се за шантав, защото е искрен като дете, чист е като сълза на новородено,, няма зла умисъл в него. Готов е да помогне с каквото може ,както може и не иска отплата, а само уважение и рамо на което да се опре и поплаче, иска и се надява да е срещнал истински човек, истински приятел,който да го приеме такъв, какъвто е, с всичките му недостатъци и положителни черти и ще отвърне със същото безрезервно и без уговорки приятелство и разбиране...