автор: Optimist

Преди няколко месеца, като бях в Момчиловци (по-родопско село от това, здраве му кажи), бях поканен на рожден ден в една къща. Рожденика беше 98 годишен. Празнуваха го роднините му. Между тях нямаше по-млади от 78. 98 годишният го бяха взели при тях да го гледат, че много остарял вече и като слезне от къщата си, после не може да се качи, да си иде.
А в неговата къща бях на гости. Дойдоха заради мен от София, да я отворят. Иначе стои затворена. Младите живеят в София.

Та, хората бяха толкова бедни, че 250 дни от годината бяха на картофи. Сутрин, обед и вечер. В моя чест бяха запържили малко мръвки. Ако не бях поканен, щяха да си карат само на картофи.
Всичко в къщата беше за снимки в списанието национална география. Бях там с фотоапарата си, но ми беше неудобно да снимам. В стаята (всекидневната), където беше масата, нямаше вещ, която да беше на по-малко от 50-60-70 години. Имаше ютия с въглища, която още си ползваха.

Винаги като отида при бедни възрастни, първо мина през някоя бакалия и накупя неща, които знам че им се иска да хапнат, но никога няма да си позволят да похарчат оскъдни средства. Аз ще им запомня пататника и пържените мръвки (които бяха запазени в буркан с мас) а те кашкавалът, луканките и останалите деликатеси.
Имам опит с беззъби стари хора и луканка. Не могат да я дъвчат, но я режат на тънко и я мляскат, за да й усетят вкуса.
А докато бяхме на масата и се говореше, все за "трудните" години говореха. За повредени реколти картофи, които години е трябвало да отгладуват. Сегашните години не били трудни!!! Представяте ли си? Милите хора!!!
Имаха една крава, чието мляко продаваха и това им беше единствения доход. На четири души възрастни. А колко работа има по една крава, да не ви разправям. Сигурно знаете по-добре и от мен. К`во знам аз!

Ще гледам зимата да ида пак. Този път ще ги снимам. Удобно, неудобно, ще снимам. Още съжалявам, че не снимах на баджанака баща му, докато беше жив. Книга можеше да се напише за него. Но образът! Образът е незабравим. Съвсем бяла, четинеста коса, бяла едноседмична брада и очила с толкова много диоптри, че очите му през тях изглеждаха като еднолевови монети. А като вземе да чете, взимаше още една лупа и се взираше през нея. Нямаше телевизор. Само старо, допотопно радио върху бюфета в кухнята. От това че нямаше и един зъб в устата, лицето му се беше смалило. Гонеше 90. Едвам ходеше, но като говори, все "догонваше" автобуса и се "мяташе" на него. Един път, шофьора бързал да тръгне, та му беше минал през крака.
Някой път се чудя, как е възможно на едно място да има толкова много човещина и толкова безчовечност.