автор: gabrielle

трохи от звезди
по покривката на космоса -
все по-далечни

Агонията на нощта –
светлините се разливат по асфалта,
оранжевоискрящи,
уморени пламъци
попиват в мрака
и тежки облаци от черни сажди
изяждат
дъха на живите заклещени тела.

Пътят назад е променливотруден,
криволичещозаблудени,
уморени,
забуленооблачни,
променени...

Пътеките се разпадат
под нас,
разплитат,
разпридат
всеки
знак –
съпричастност,
съвършена
разграбеност,
зейнала
паст...

Тихо пада снегът,
закичва с венци
главите на храстите,
буковете се оглеждат
в огледалото на мъглата,
боровете вдигат мигли нагоре
и плачат,
стволовете им се изплезват като езици,
замръзват
и звънят
счупени камбани
бият,
урагани
вият.
Снежинката
се превръща в лавина...

Тук съм,
под купчините мокър сняг.
Вървя назад,
назад,
назад...
Стяг след стяг –
задъхана умора
спира
ритъма на сърцето ми,
замира
кръвта ми,
бавно попивам студа...
Бавно умирам
и някъде там,
където битието
пробива тъканта
на съзнанието ми виждам
дълбокото
око на вселената,
която тръгва обратно...