автор: mariq-desislava

С унилите стъпки на отчаяник
утрото зъзне
в разцъфтелите ти длани,

пукнатинка моя чуруличена,
с усмихнатите сълзи на шепотна гора,
през която цял живот вървя,
с осиротели ветрове,
които се впиват в мен
с усърдието на десетки килотона
тротилов еквивалент.

Птиците като истукани
все още очакват рошавият изгрев.
Аз не чакам нищо.
Изморен съм,
изморен от ударите на сърцето си дори.
Въпреки че съм рицарят на всичките ти копнежи
от премълчаните полети най ме боли.

Обещай, че няма да ме обичаш повече,
защото не бих могъл да понеса още
едно обичане.
Такъв съм -
заради безпределната си празнота,
отказвам се от всичко.
Само не и от теб,
мое миражно оръжие,
наречено Пролет.