автор: Princess

Ти си много странно човече, знаеш ли?...Откачено, парадоксално, извънземно, почитател на Лонгреамон и Фройд. Убеден, че да вършиш всичко наопаки всъщност си е върховното изживяване и удоволствието от което трудно би се лишил...
Ти никога не си сам. Научил си се странно да общуваш с всичко наоколо - одушевено, неодушевено...всъщност, все ми казваш, че няма такова понятие неодушевено. И пясъкът имал душа стига да я намериш. Затова и се изплъзвал между пръстите, когато го загребеш в шепа. Бягал...
Винаги си зает с нещо, дори с мълчание...Любимата фраза "Няма време за губене" я чувам все по - често и по - често - между две усмивки, между мазванията с четката върху бялото или не до там бяло платно на статива...
Рисуваш всичко точно както го виждаш...Парадоксалноста е окупирала живота ти и хората обикновено предполагат, че любимото ти занимание е супермодернизма, символизма, абстракционизма или бог знае кое от многото отвлечени изкуства...Затова и малцината допуснати до картините ти са повече от шокирани. Рисуваш удивително реалистично, точно, премерено, каквото е в действителноста...без творчески промени, без задължителното наслагване на няколкото пласта оптимизъм върху платното, без помпозното, натруфено усърдие да се харесаш което личи от други палитри. И странно - вместо да изглеждат скучни или като черно - бели фотографии картините ти поразяват с невероятния си стил, съдържание, наситеност и строга форма...
Познаваме се отскоро. Банално запознанство - съседни столове в заведение, общи познати в двете компании, небрежен жест, въпрос - за времето или за якето с което бях онзи ден, не помня...любопитен поглед. След това още един, и още един, и още един...и неизбежното
"Да се запознаем...
Наталия...
Деан..."
Открихме, че интересите ни са странно еднакви - изобразително изкуство, поезия, психоанализа, хората, малките експерименти с душите им...Открих и още нещо - целият си изтъкан от парадокси. Мракът бил освежаващ...Бодлер го каза същото, нали?...Тихата музика дразнела. Тишината крещяла до безобразие. Умирането от смях винаги се случвало, когато ти се мре от мъка. Мисленето за бъдещето..когато песимизма на миналото бил още солен...
Обръщаш наопаки всичко и стърчиш сред хаоса с най - невинно изражение, докато се опитваш да ме убедиш, че така, всъщност е по - добре, по - истински и...., че всъщност да вървят по дяволите всички онези, които не разбират нито мъжката ти природа, нито стремежа ти към различните и нееднаквите с останалите...
Живееш в тясна мансарда, която винаги ме е шокирала с оскъдната си мебелировка, непривична за мъж. Маса, стол, легло, статив и шкаф - мъничък и все пак достатъчен, за да побере дрехите ти, книгите, дори платната и боите...
Стативът!...Неизменно стои закотвен в средата на стаята - пазител на пространството. Има и прозорец - огромен и винаги отворен...Душа, като моята,обясняваш ми, има нужда от точно такъв прозорец - за да има откъде да излита навът в лутанията си. И къде да се завръща...
Много неща ни сближават - Фройд, Пикасо, невярата в любовта, мълчаливите вечери, прекарани в тясната ти мансарда, тихото събуждане в утрото, търсенето на другия...
Мълчим в полутъмната стая почти винаги. Мъчим се да открием нещо ново, непознато, неразгадано, което да не сме си казали вече и от което душите ни да не избягат далеч...
Потъваме в пълзящия мрак. Всичко чезне...Говорим. Вълнуват ни "големи теми" - как да живеем, в името на какво, струва ли си компромиса. Казваме си - ако не се научим сами да живеем, няма да ни помогнат афоризмите, така, че без тях.Сами търсим истините, вперили очи един в друг...Говорим рядко. Още по- рядко се смеем - на дъжда по прозорците, на мъглата, на музиката - неизбежната тема,...Или просто мълчим. Научили сме се...
Душите ни също говорят. Моята, твоята, понякога и двете, слети в мелодия. Мълчаливо си казваме тайната - всяка душа има свое лице, скрито, заровено дълбоко в гънките и, като съкровище на стар пират...Трябва да го потърсим. И да разберем колко му струва блясъка на това съкровище. И дали сме оценили богатството му...
Казвала съм ти често, че си необикновен. Темата "секс" - не я обичаш. Виж, за приятелството си готов да говориш винаги. "Да спечелиш една любовна нощ, означава да загубиш един приятел", казваш. "Вярвам в приятелството - нашето. В любовта ни - понякога...". И въпреки всичко, зная, че ме обичаш по своему - чисто, по мъжки, странно...Любов като за дъждовни дни. Затова и мълчим. Очите говорят..."Много ли сме един за друг, как мислиш?...Свикнал си да се оправяш сама, с всичко...Да чистиш, да водиш малките си войни с познати, доброжелатели, забиващи в гърба ти собствения ти избор да бъдеш различен, "приятели", магазинери...И си щастлив по своему. Щастие, като след дъждовни дни...
Скитаме често заедно в премръзналия град. Спираме под мокрите дървета- край морето те винаги са странно влажни през цялата година..и взаимно топлим ръцете си. Нозете ни мръзнат, нахлузени само в по чифт стари дънки. Зимата не се шегува...
Обичаш ли късните следобеди? Винаги съм те питала...Сребърните и слънчеви часове, както е написал Рембо? Обичаш ли?...Тогава, подай ми ръка. Скачаме в автобуса и към морето....
Ще погледаме синьото. Ще забравим за другото....
Морето ще ни хипнотизира - отромно синьо - зелено око. Ще го погледаме дълго. След това...След това просто ще тръгнем безмълвни, ръка за ръка...