Пак вслушвам се във този късен дъжд
приспивно зад стъклото който шушне...
Да можех да го разбера веднъж
какво ми казва с хладните си устни?
Дали във тъмното не ми шепти
за ласката на пролетния вятър
от сън която буди младите треви
и посевите спящи във земята?
За птиците ли ми разказва той,
които време е да се завръщат?
Или за оня страховит порой,
отнесъл хора, и мечти, и къщи?
А може би пък шепне ми дъждът,
че в някоя прекрасна лятна вечер,
когато и цветя, и птици спят,
ще дойдеш много отдалече?
Ще грейне в светлина светът навън
от любовта при мен внезапно спряла...
Ще бъде най-красивият ми сън!
А ти ще бъдеш истинска и в бяло!...
Дали това разказва този дъжд?
Едва ли някога ще го узная...
Но убеждавал съм се неведнъж -
на много приказки е хубав края!...
Затуй щом в утрото си тръгне пак
и се сбогува с мене мълчаливо,
ще го настигна до самия праг
и ще го моля да не си отива!...