автор: mariq-desislava

Изкрещяният живот напомня
за себе си само,
за да разпусне тъгата - срязан водопад,
да преброди бързеите на миглите ти,
докато стигне до сепнатата трева,
уталожила в себе си нечовешки
разколебаните ти пръсти,
които сами по себе си
са експресен превоз до небесата.

От моята до твоята тъга -
един премълчан дъжд
и една стръмна есен,
побираща всички сезони накуп
и всичките ти кадифени меланхолии.

Дори и фибите на вятъра
са недостатъчни
да те задържат
тук, на земята,
където сълзите изричат
повече от думите,
където смисълът е скрит
единствено в устните ти.

Малкото останали изгреви
ридаят в краката ти,
защото макар да си строшен от любовта,
пак я искаш -
есенна,
пъстролистна,
катастрофична -
въпреки агониите,
подобни на съвършени графити, незаличими,
въпреки еуфориите нелечими.

Безкрайно зависим от небесните очертания
позволи ми да обичам това,
което е останало от теб.
Даже да е отминало ехо.