автор: YOTOVAVA

Сред мека макова постеля
от ситно юнско кадифе
и светлосиня безпределност –
със дъх на риган и кафе,
край запустяла воденица
с едва църцореща река,
припяваше наум с щурците
невръстен срамежлив хлапак –
все още никому известен,
с къдрици – от златиста дреб,
с ръка омарата отместил
и свил си лък – от див овес,
със струни – паякови нишки,
цигулчица – от орех лист.
Но щом засвири, всички птици
замряха в стихналата вис.
Симфония от звук и капки
прегърна морните жита.
Пчела тактуваше с крилцата
неземната ѝ красота.
Къртиче спря да се спотайва,
надникна с розово носле.
Нагоре в нежните октави
светулка пална ли фенер?
Примрелите ли слънчогледи
удариха прощален туш?
А той си тръгваше – където
ще бъде съвършено чужд,
ненужен с крехките си ноти,
в суров и неприветен свят,
в изпълнен със тъга живот и
почти докрая непризнат.