автор: Ray

Аз съм Пирин, казвам си доста самоуверено.
Аз съм част от нея. Идентифицирам се с нея. С нейната сурова красота, живителна вода и могъщ нрав. Човек откликне ли на предизвикателствата й, вече е друг. Ако му стигнат силите.
Аз съм Пирин, казвам си.
Не обичам нито тръгването, нито пристигането. Обичам да пътувам.
В автобуса мисля за страховете, които оставям, и за тези, които ще срещна. Една безумна случка от съвсем ранно утро, още много прясна в мелницата в главата ми, ме кара да потръпвам. Страховете, с които тръгнах, са плод на цивилизацията ни. Животът в градовете ни изкривява дотолкова потресаващо под въздействието на стреса, мощният информационен поток и изкуствените условия, които сами си създаваме, за да живеем, че на финала биваме изплюти от тази серпентина гротескно деформирани. Толкова, че не знаем кои сме и какво можем. И на кой свят живеем. В тази връзка връщам малко лентата назад.
Строили сме раниците си в коридора и е на ход последно суетене преди тръгване. На входната врата се звъни. Както и на всички останали. Подаваме глава навън, а момчето от горния етаж, което познавам като съвсем стандартен представител на младото поколение, с паника в гласа и с две кофи вряла вода, се спуска скоростно по стълбите и нарежда: "Слагайте маските. Кислородът свършва. Дишайте пара." Недоумяващи и недоразбрали, сърцата ни слизат в петите с взривен тласък. Отнема ни известно време да отхвърлим някои от ужасните си подозрения с помощта на мълчанието по въпроса от страна на информационните източници. Един от нас се оказва достатъчно човек да догони момчето и да се поинтересува как е. Добиваме някаква идея за нещата. Порядъчно пораздрусани поемаме към автогарата.
С въздишка си мисля, че страховете, които ме очакват в планината, са по-адекватни и близки до човешката ни природа и оцеляването. Редно е да поясня, че възприемам туризма в Пирин като екстремен. Затова пък терапевтичен от чисто психологическа гледна точка. Гледната точка на пет диоптъра късогледство и страх от височини. Като бъдещ психолог със задължения към себе си и към околните, работя по въпроса за личностното си израстване.
Преодоляваме хватката на цивилизацията и разстоянието от хижа Гоце Делчев до хижа Безбог с лифта. Планината ни посреща с дъжд за добре дошли. Чувствата ни са противоречиви - дали искаме да ни върви по вода или не. Поради дъжда, плановете ни за неделния следобед се променят и ние избираме да се аклиматизираме с чаша автентичен билков чай. Усетили се по- близо до съзидателната сила на Мирозданието, се справяме с връхлетялата ни екзистенциална самота, сгушвайки се в топлите легла. Мислено правим преглед на програмата. Аз правя: Кременските езера, Безбог, Полежан и Газейския циркус, заслон Спано поле, Синаница и на последно място, но на първо в моя списък по важност - Кончето. Предпочитам да използвам старите им имена. Те носят атмосферата на Пирин и на всички поколения сурови планинари.
Митовете, с които съм тръгнала са два - живописните Кременски езера и Кончето. Езерата решаваме да видим от Джано. И оттам евентуално да се спуснем до тях. Поради стелещата се мъгла се ограничаваме единствено с гледката от върха. Може би и затова не успявам да ги усетя - заради времето и отдалечеността. Първият мит е развенчан. За реабилитирането му остава да се погрижа следващата година. Затова пък пътем покрай Поповото езеро и обратно, вече разполагам с достатъчно свободни ресурси в главата, за да се насладя на красотата му и да направя хубави снимки.
Наслаждавам се и на Дженгала и неговата уникална многоликост. Колоритен и неповторим. Връщаме се отново в хижата.
На следващия ден поемаме към връх Безбог. Седмицата се очертава да е мъглива. И акцентът пада върху изпитанието. Част от красивите гледки са ни спестени. Бог обаче е с нас, защото засега успяваме да минаваме между капките. Върхът е покорен. Правим протоколните снимки и "се отнасяме". Не искаме вятърът да ни отнесе главите. Докато слизам по оцветените в жабешко камъни и се оглеждам с очите на любител - фотограф, в главата ми се върти въпросът: "Има ли Бог на Безбог?" Изнервена, стискам зъби от студ. Ако има, днес буквално ни изрита по живо, по здраво. От пътеката за Полежан се обръщам и му хвърлям последен поглед. Впечатлена съм. И отговорът на въпроса ми е готов.
Нататък, размитият пейзаж с разхвърляните досущ като черепи каменни късове, е като сюрреалистичен декор от пиесата на Шекспир. И аз, като Хамлет, си задавам въпроса: "Да бъде или да не бъде." Подозренията ми за абсурдната на пръв поглед пътека към Полежан се оправдават. В Пирин е така - първо хлъцваш от изненада и си казваш - "та това не е пътека, от тук не се минава". После свикваш с пейзажа. И се оказва, че в тази вълшебна планина, си рекордьор по преодоляване на собствените си граници. На финала се обръщаш и отново си казваш - "не може да бъде, това не съм го минал аз". Фактите обаче говорят друго. Затова обичам моята планина. В нея пораствам - "малък като залък, силен като великан".
Стремя се да се движа по- вляво от урвата, да не ме отнесе вятърът. Петнайсеткилограмовата ми раница не е никакво препятствие пред силата му. Лекокрили бързаци без раници ни изпреварват. На връх Полежан заварвам каменна кошара-заслон и стандартните пирамидки за маркировка. Виждам Поповото езеро от друга перспектива. Изключвам GSM-а си, предупредена, че привлича гръмотевиците. Опитните планинари, в числото на които е и водачът ни, провеждат кратко словесно състезание "Кое е по- по- най-!". Пожелават ни успех в начинанието, предвид трудността на маршрута.
Започваме спускането към Газейския циркус. Оттук нататък се е ширнала една каменна пустиня, докъдето ти поглед стига. Езерата - едното под Полежан, и другото пред Газей, са като оазиси по пътя ни. Само, че аз не ги усещам така. Странно е, че именно в каменното безбрежие пред себе си усещам най- силно мощта на Природата и на нейния замисъл. Странно е, че именно в него чувствам пулса на планината. Гледката се запечатва завинаги в съзнанието ми. Циркусът, и в разгара на лятото, е като полярен пейзаж. Доволна съм, че го видях. Това не е стандартен маршрут, а класика за планинари.
От циркуса се спускаме към хижа Демяница. Следваме пътя на водата, оттичаща се от езерото. На такова мокро и хлъзгаво спускане здраве му кажи. Отхвърлям неприятните мисли на страха за евентуално пребиване, защото в Пирин нямам друга алтернатива, освен да продължа напред. И през ум, а дори и без ум, не би могло да ми мине да преодолея обратно изминатия вече път. След дванайсетчасов преход, вече в гората над хижата, завалява и дъжд. Непосредствено пред нея се налага да прекосим три малки реки. На финалната отсечка си служа с краката не по- добре от навит на пружина робот и успявам да се подхлъзна от камъка и да нагазя до коляно в студената вода. Вече не ми пука - мокра, уморена и стенеща от изнемога се добирам до хижата. Съквартирантките ни от Безбог са пристигнали още в ранния следобед по стандартния маршрут през Дженгалската порта. В 8 часа вечерта, силно притеснени за нас и на път да сигнализират за липсата ни, успяват да си отдъхнат. Аз съм прескочила прага на изтощението и заспивам.
На сутринта съм готова да си тръгна. Изпитанието ми се е сторило предостатъчно. Водачът ни обаче не мисли така. Решавам, че няма да се излагам, и примирено скривам моите моментни мисли за него. Пък и краката ми в мокри обувки са малко поотпочинали. Следваща спирка - Спано поле. Поемаме. Преминаваме през платото на Тияците, нагоре към Винарската порта и спускаме през Чаирите към заслона. Въпреки лекия преход, накрая се влача като родопска народна песен, без грам емоция. Решаваме да "шкартираме" Синаница от плановете си, за мое голямо разочарование, и да удължим престоя си в заслона на две нощи. Така ще възстановим силите си за следващия ключов момент от прехода - Кончето. Живописният Сини връх е в сънищата ми трета поредна година, но съм съгласна, че решението е разумно. Пък и нали трябва да има какво да видя и при следващите си идвания.
Добро решение, за да разбера, че впечатленията ми за Малко Спано поле са погрешни. Първия път мястото ми се стори доста "неодухотворено". Независимо от веселяшките бунгалца-гъби, досущ наколни жилища, и надписа: "Културните хора не замърсяват, на останалите - не е разрешено." Не му бяхме отделили достатъчно внимание. Сега случихме на хора, които ни разходиха и ни показаха малкия живописен водопад, встрани от заслона.
На следващия ден прекосяваме Голямо Спано поле и през Бъндеришката порта се смъкваме покрай Муратовото езеро и хижа Вихрен до хижа Бъндерица. Там, към малката ни група се включва още един член на екипа. Той е развълнуван и ентусиазиран от това, което ни предстои. Ние сме поуморени и пообръгнали. Лягаме и отмаряме, а той поема за лека тренировка към езерото Окото.
Ден най- важен! Поемаме към Кончето през Казаните. Пътеката до Премката ми е позната. Предвкусвам удоволствието от гледката на Големия казан. Това е второто място след Газейския циркус, в което съм се усетила по- близо до съзидателната сила на Мирозданието и тихото могъщество на Природата. Времето е слънчево като по поръчка. И аз съм оптимистична по отношение на силите си. Но това е само до момента, в който завършва познатата ми отсечка и започваме да подсичаме Кутело. Отново ни поема бръснещият вятър и стелещата се мъгла. До този момент съвсем наивно съм си представяла, че ще стигна до Кончето по "нормална пътека". И че ще имам шанс да преценявам мога ли да го преодолея или не. Установявам, че съм в капан. Няма връщане назад. Пътеката е кошмарна, доколкото изобщо е пътека, урвата отляво се е разлюляла в периферното ми зрение, а аз съм стиснала зъби и се боря за живота си. Не усещам вятърa, нито камъните, които ме разраняват. Мъглата и петте диоптъра милостиво ми спестяват ужасяващото величие на гледката, а страхът е мобилизирал цялото ми същество. Маската на пълна концентрация владее лицето ми.
Питам се, какво правя тук. Нямам разумна идея. Моля се да оцелеем и си обещавам никога повече да не си помислям дори да се върна на това място. Разбира се, всичко е малко преувеличено, поради страха ми от височините, който за трите години в планината, съм свела до едно поносимо ниво. "Преодолееш ли страха, откриваш чудото", казва Ричард Бах. Е, аз не стигнах до чудото, преодолях само себе си. Чудото е пред очите ми едва сега, благодарение на снимките на други смелчаци. Виждам какво съм пропуснала и правя планове за другата година. За Кончето, разбира се.
Прибирам се препълнена, преливаща от съприкосновението с Природата.
Аз съм Пирин, казвам си.