автор: Albatros

... с подстриганото теме на черта,
обръснати, брадясали – и диви,
останахме тъй малко на света,
че аз се чудя как сме още живи? –
със белите си ризи – неглиже,
с чорапите до глезена без ластик,
печално оредяващи мъже! –
сред тая гнусна гмеж от педерасти,
и няма кой ни да извади щик,
и нито кой „По пет на нож!” да вика,
и кой с „Велик е нашият войник!”
нахлузва си партенката в чепика,
от паметта – избръскан със метла,
е споменът за българските битки,

по цял ден във момчешките гърла
се леят енергийните напитки,
вървят недоумяващи Жени –
и питат се: – Нима това е краят? –
и ще ме викнат, май, на старини
в запаса – и окопи ще копая,
бодливите огради на света
стаили са Вселени от безбрежност! –
ще пиша писъмца до Любовта! –
красиво и отчаяно – и нежно,
девойките на дворното въже
ще ми простират ризите в неделя.
Сред толкова измислени мъже
на мене вече иде ми да стрелям!