автор: melange

Краят на май е. И първото ято
диви, крайпътни, мечтателни макове
вече ми шепне за идващо лято.
Тъй ми се тръгва нанякъде… всякъде.

Облаци плетени с гръм, гласовити
чакам да рукнат в дъжд – зрънце след зрънцето.
Щом им олекне да викат сърдито,
тръпна да тръгна, нарамила слънцето.

Да се изкачвам по урви до утре,
гръб да опирам в зелените дъбове,
да потече към очите ми сутрин -
хладна на допир, планинска и хубава.

После да стигна до място, където
вечер луната увисва във ниското.
Там да заспивам от звук на щурчета
или на птици от влюбено пискане.

Краят на май вироглаво е лято.
То ме ядосва, защото тъй сладостно
шепне край пътя: Поемай нанякъде!
…А знае прекрасно - тръгвам за работа.