автор: hristam

Този вятър прелива
над скали и пътеки,
свърна в близката нива
и пося морски шепот,
разпиля се и скъса
небесната риза,

бяло ято разпръсна -
перлен наниз изнизан,
светли пясъчни къдри
с влажни пръсти заплете.
За да помни и утре
как се люби с морето...

Запомни ме и мен,
ти, момче златооко -
литва всеки нов ден
от небе по - високо
и оставя далече
моя смях на момиче
младостта, разсъблечена
от свенливо приличие.
Пръсва бели ята
като знаци за връщане.
Колко много лета,
а морето в нас - същото...

Христина Мачикян