автор: pastirka

При нея бе почукала скръбта.
Надеждата ѝ виза не получи.
Защо да обяснявам под черта -
не бе кармичен този частен случай.

И мракът продължи да я слепи,
мастилото сгъстяваше виновно.
Денят като пройдоха се пропи,
превърнал всеки дъх в една условност.

А липси и прикрити празнини
напомняха за въздуха назаем,
процеждал се през остри теснини,
дълбал до изнемога кръстна яма.

Минутна невъзможност ако бе,
ще я преглътне даже пеленаче,
а то - на смърт обречено небе
и стъпки, след които вятър плаче.

Не се пребори разумът с това
почернено страдание от корен.
Последната ѝ мисъл прикова
очите си в прозореца отворен.

Дъгата на живота се изви
във питанка... на плочките остана.
Опита пес един да съживи
жената, но повръща още. Рани...

04. 2021 г.