автор: ipalam

Законите, които свързват
страхливите и храбри думи,
аз трябва да запомня бързо.
И думите вървят срещу ми,
и търся структурните връзки
отпред назад, отзад напред,
а интонацията пръска
оформения словоред.

Диалектическо роднинство
в синтаксиса - назрял конфликт.
Изказването е единствено
хибрид от мисъл и език.
Не знам модалност, рема… нито
синтагма или предикат;
волунтаризъм, верб финитум -
studentos - gipsos, изпит - ад!

Учебника захвърлям пак, но
остават часове броени.
И пак чета неколкократно
за елиптично изречение.
Вибрират граматични ребуси
и мозъчните гънки пукат,
и аз навлизам бавно в себе си -
звъни на спомена капчука…

…И тъй - без начертана схема,
без предварителен сюжет -
започвам първата поема,
а първата е на късмет.

Аз търся своята звезда -
единственото си наследство.
А между птичите гнезда
виси изпуснатото детство.
Във него гълъби прелитат,
врабче трошиците кълве
и все почуква по вратите
на днешните ми стихове.

Разбират сетивата късно:
изминатият вече път
непоправимо се прекъсва -
остава някъде отвъд.
Сърцето запламтява звездно -
възможно ли е да греша!
Съмнението се загнездва
в обърканата ми душа.

А таксите не са платени,
водата, тока, телефона…
Съквартиранта ще се жени -
ще ме изхвърли през балкона.
Припомням си "Магистер диксит"
на Дядото*. Не е лъжа,
но предстои ми тежък изпит
и трябва да го издържа.
А тия неплатени такси
и тоя луд съквартирант,
и тоя изпит - по синтаксис -
при оня оглупял педант…

Ще превъзмогна ли покрусата?
Часовникът показва шест.
И ме люлее тролейбусът
в изстиналия си кафез.
Гризе билети перфоратора,
момиче ме настъпва с крак,
с очи на паднал гладиатор
ме гледа някакъв хлапак.
На спирката. Залитат всички.
Отворена, вратата зей.
И звънък смях на ученички
залива целия тролей.
Ах, тоя изпит по синтаксис -
да беше вдругиден поне!
А Пловдив сякаш пита: "Как си,
подготвен ли си - или не?"

Но утрото запали пътя ми
и няма връщане назад.
И се усмихва щедро слънцето
над най-пленителния град.
Пъстрее Събота-пазара,
дъхти на пресен зеленчук.
Под мен потропва тротоара,
не бях отдавна стъпвал тук.

"Нима не са самоизмама
добрите стари времена?" -
попита плочата от мрамор
върху отсрещната стена.
И някъде далеч ме тласна,
и ме прободе кървав нож,
внезапно слънцето угасна -,
настана петвековна нощ.

От светлината пълнолунна
една череша разцъфтя.
Хайдушки огън нейде лумна
и времето се завъртя:
Петлешков тръгна към Оборище,
Бенковски не подвива крак
и Кочо се прощава с Пловдив,
и трескаво кипи Батак.

И нощите са страховити
като черешовия топ.
И тъпчат робството с копита
коне, препуснали в галоп.
И мисълта свирепо броди
в опасния времевъртеж:
Потомък ли съм на войводи
или съм някакъв келеш!

А Пловдив пак ме пита: "Как си,
подготвен ли си или - не
за изпита си по синтаксис?"
Не съм подготвен, казвам, не.
Защото този шибан спомен
ме връща сто лета назад.
И аз не съм студентът Чонов,
а съм апостол в този град.

Звездите избледняват бързо
и се разсипва синева.
Неосъзната още дързост
блести в крайпътната трева.
Върти се светлокрила птица
в задъханите небеса.
И се оглежда във Марица
една тополова реса.

Денят все още разгадава
значението на нощта
и тънка тръпка преминава
подобно вятър над ръжта.
Играе конче огнегриво,
заплаква пролетно лоза…
След толкова сълзи горчиви,
най-сетне - радостна сълза.

Лоза и конче, гръм и ласка -
неразгадан докрай въртоп.
И зеленее като каска
забравен сред полето гроб.
И пак денят е свеж. Априлски.
Покълват нови семена.
И няколко патронни гилзи
ме хвърлят в други времена:

Една злокобна чума шета
и тъпче българската пръст.
Въстава Двадесет и трета
срещу фашизъм, цар и кръст.
Сражават се до смърт по гарите
мъже, изсмукани от труд.
Пищи вдовицата България,
денят мирише на барут.

А бе молитвена неделя…
Един безкрайно дързък поп,
развихрен, срещу Бога стреля
със своя легендарен топ…
…Белеят се измити кости,
не стига за бесилки връв.
Влекат Марици и Огости
съсирена човешка кръв.

О, тая кръв! Тя още свети
сред планини и сред лъки,
полепнала по бреговете
на най-трагичните реки.

Аз знам, ще каже някой: "Чонов,
ти нямаш никаква вина!
Излишно се самонапомпваш,
сега са други времена."

Наистина сега са други -
не ни отвеждат на разстрел!
Ний спим със своите съпруги
или с момичета в хотела.
Събираме се по квартири
(Какъв завиден рахатлък!),
магнетофона бясно свири,
бутилката изписва кръг
и светят в тъмното "цигари"
с фалшива светлина, прегръдки,
и чаши с истинско кампари
изпиват ни на бавни глътки.

Между старинно тихи къщи
притиска ме градът сега.
Поток човешки ме поглъща
и пак ме връща на брега.
Подухват ветрове априлски
и всеки жител тук е млад;
Марица се стреми назад,
назад - към езерата Рилски.
И някъде на север взрян,
градът внезапно се изхълмя -
с дъха на гордия Балкан
гърдите свои да напълни.

Като фламинго стройни, бързат
момичета по своя път.
Дърветата с априлска дързост
в зелени пламъци горят.
Оглеждам се. Край мене - никой.
На хълмовете стъпил, аз,
разкрачен над града, извиквам
със силен Боримечков глас:
Жени - със мини и със макси,
мъже, професори, народ!
Аз нямам изпит по синтаксис,
а по съвременен живот!

Животът е солена пот.
И ето - своя път скъсила -
върви в паричен оборот
неизразходваната сила.
Върти се старата планета
във хелиоцентричен кръг.
Умират на война момчета,
продават се деца на търг…
А аз къде съм? И какво съм?
Каприз? Или - перекенде!
Попаднал в яденето косъм,
спокойствието ми краде.

Вървях през утрото навъсено
по стихналия булевард.
И се отбих - да ме обръсне
арменеца (добър бръснар).
Гъмжеше там от коментари
за някакъв техник-скубач,
за неспокойна Португалия,
за миналия вчера мач -
че "Левски" не играе твърдо,
че хванали кола с хашиш…
Бръснарят дърпаше усърдно
излъскания си каиш.
На стола някой беше седнал,
развиделяваше навън,
в бръснарницата неугледна
човекът се унесе в сън.
Гълчавата внезапно стихна,
прибра бръснарят своя нож…
И ние гузно се усмихнахме,
че бяхме спали. Цяла нощ.

Приятелю, не питай как съм
забъркал качамака там
със онзи изпит - по синтаксис,
защото ме обзема срам,
но не за изпита… Българийо,
на този ден Земята спря.
На този ден летя Гагарин,
Цветан на този ден умря…

И пак потегля колелото
на времето, езици съскат
и на душата ми в стъклото
един въпрос отново блъска:
От института е изключен
студент - за "неприличен вид"(!?!)
А трябваше ли да се случи! -
въпросът още е открит.

Съвременнико мой, разкъсвай
веригите на своя ден,
за да не бъде утре късно,
да не преклепваш унизен;
и дръзновен, и "недодялан"
налагай своите права.
Нима това е идеалът ни -
добре подстригана глава!
Нима (Да не събуждам мъртвите
със крясъците на кръвта!)
не бе в една Баташка църквица
безсилието на властта!

Сега неистово напредваме
през етики и кибернетики.
А в сънищата ни преследват
неуредени нови сметки.
Но във епохата… (Как мислите,
щастливи синове и внуци?)
По дяволите всички изпити,
ако не правим революции!







__________
* Става дума за Димитър Благоев - Дядото,
а не за писателя Христо Карастоянов - Дядото,
с когото седяхме на една банка в университета, да е жив и здрав! - Б. а.