автор: lirik1

Мислено погалих ти лицето Цъфтеше топло люляково синьо
и тъжно се усмихваха в небето Богородица и блудният и син
Бях наистина далечен по далечен и от най далечната звезда
Бях в Рай на край Света измислен вечен и блажен
се излежавах под дървото на греха

Без капка срам без атом свян пилеех дареното от боговете
Клонесто дърво кимаше с глава И осъзнах внезапно
съм слят в Ин и Ян и че преди да дойдеш ти
с змията си дала вече ябълка но не на мен но не на мен...

Аз бил дал съм но не на теб реброто И изгубил алхимичната магия
Отровен убийствен чувствах се безроден в една не истинска игра
на мъжът с жената Играта древна на змията с аналога която сочи
непосилна за човека свобода И да затова сега ора с ръце земята
и с гърбав пот изплащам си греха На ум броя трохите си в ръката
и преглъщам трудно чуждата вина И плача и гърча се в несвяст
Ора земята и с сълзи кървави напоявам и трева и черен гроб

Затова реших не Ин не Ян не висящите градини на Семирамида
Не Тора не Библия не Еклесиаст Ще бъда Семе на бягащото Време
И разкрепостил от раз Небето и Земята реших на себе си да бъда Бог
И заваляха на паднали Ангели перата в тих дъжд от светлина и капки грях

Никола Анков, от брега...