автор: LATINKA-ZLATNA

1.

Не ги искам спомените, нито есенните дни,
но това беше една есен, една топла есен.
Лозята бяха обрани, преселниците напуснали.
През Сушево като крайцери минаваха последните мравки.
Беше есен, а бяхме млади...
Ти срамежливо си прибираше дългата коса,
а аз най-сериозно мислех, че се усмихваш от съня,
а ти разказваш за леля Люба,
за партарстката фурна, за балканската война,
след това те кръщавах и ти ми отвърна с целувки.
Беше есен и движението ухаеше в природата.
А аз се перчех край теб.
Ти показваше на моста, откъдето се люлееше бродерия
от тайни знаци,
показваше с пръст към парка,
където винаги, като мъгливо видение, стоеше
едно момче, едно красиво момче.
Тогава мълчах и търсех твоите устни,
които ухаеха на зрели ягоди, очите,
гърдите, като топлина върху камъка,
а беше есен и лозята бяха обрани,
и птиците напуснали.
Беше есента, когато поисках да те запазя за себе си,
като слънчево колие,
като рядко сънувано пустинно цвете,
като рядка овошка.
Но ти ме посети само
с леки стъпки и като в оазис
запали огън в моите безсънни нощи.
Не знам, може би защото е есен
и защото се топят бели светкавици
и меки звуци край паметника в парка,
аз си спомних как дойде много късно
в една студена нощ, в една нощ,
пълна със съсирена мъгла;
над Щип падаха гръмотевици и светкавици неистово,
дойде със зеления, момински, растителен плач,
дойде в моето измъчено царство,
а аз те нарекох царска дъщеря и мечтана фея,
нарекох те мой златен пръстен,
но тогава, ех, тогава разбрах, че е счупен моят
кавал и че е заминал моят последен влак.

2.

Чакам. Беше нощ, преди Нова година,
когато помирисах твоите увехнали цветя;
бяхме ти, аз и мъгливият силует в една нощ,
в нощта преди Нова година;
в един ден, в един час със синя смерч
около шията в мъртвото време на нежността
бяхме в една топла есен
в Щип –
край учителската стая.

3.

А след това настана зима, дълга и суха зима.
Вдовишко чувство имаше зимата.
А аз чаках, чаках…
Минават есени, минават зими,
а в мене, като спасение, останаха сватбеният път
на звездната и копнееща любов,
гнилите зъби на нашия пиян възпитател,
старата сграда, цветните доби,
меките ти коси, голите лехи,
зрелите бедра, разсърдената роса,
лудите дъждове, есенната сивота,
цъфналите мълнии, моята силна любов
и винаги сухото корито на Отиня.
О, не искам спомени и есенни дни,
но това беше една есен,
една гореща есен под мрежи от мълнии,
когато събирах закъснели цветя за твоите дълги коси –
по времето на моята голяма любов – без любене.

4.

А понеже не ги обичам спомените и есенните дни,
всеки път, когато мисля за теб,
си казвам защо да не ù го кажа,
въпреки че сме две купи сено на два синора;
сухият вятър и днес ме оплаква през нощта,
че все още над Щип падат мълнии,
а в Суитлакот расте онази детелина без четири листа,
където някаква чума събори колибите;
в дола в някои времена,
в някои сезони, където събирам охлюви,
както някога, където се разлива пясъчният дъжд,
в Попското лозе все зеленее онази перуника,
оглеждайки се в спокойните води.
О, кога ще се разлистят жегите? В Сушево
се надпреварват бръмбарите и шарените пеперуди,
тихо се надпяват славеите; хей, гиди славеи,
като в онова време, когато
красивите моми слагат на ушите си по две аленочервени
череши,
две снежни сълзи, като две болки,
като твоите две клетви.
Но колкото и да не искам спомените и есенните дни,
в мен се върти някакво безпокойство
и те търся
в паметта си,
като единствено време;
хей, пусто трудно безвремие!


ШТИПСКА ЕСЕН

Автор: Ристо Ѓ. Јачев, Македонија

1.

Не ги сакам спомените нисту есенските дни,
но тоа беше една есен, една топла есен.
Лозјата беа обрани, преселниците заминати
низ Сушево како крстосувачи минуваа последните мравки.
Беше есен а бевме млади, а бевме млади.
Ти срамежливо ја собираше долгата коса
јас нејсериозно мислев дека си насмевка од сонот,
па ти раскажував за тетка Љуба,
за парталската фурна, за балканските војни
потоа те кршевав а ти делеше бакнежи.
Беше есен и замираше движењето во природата
беше есен и јас се перчев крај тебе
ти покажуваше на мостот каде што се лулаше вез
од тајни знаци
покажуваше со прст кон паркот
каде што секогаш како маглена силуета ко да стоеше
едно момче, едно залижано момче.
Тогаш молчев и ги барав твоите усни
кои мирисаа на зрели јагоди, твоите очи,
твоите гради како топлина над каменот,
а беше есен и лозјата беа обрани
и птиците заминати.
Беше тоа онаа есен кога посакав да те зачувам за себе
како сончев ѓердан
како ретко сонувано пустинско цвеќе
како ретко овошје,
Но ти, чинам, само ме насели
со лесни стапки и како во оаза
потпаложеби, поради тоа што беше есен
и затоа што се топеа бели светкавици
и меки звуци крај спи оган во моите бессони ноќи.
Не знам, моменикот во паркот.
Си спомнувам; дојде многу доцна
во една студена ноќ, во една ноќ
полна засирена магла
над Штип паѓаа громови и полудени молњи
дојде со зелен момински растителен плач
дојде во моето намачено кралство,
а јас те нареков царева ќерка и сонлива самовила
те нареков мој златен прстен,
но тогаш, ех, тогаш сфатив дека сдробен е мојот
кавал и дека заминал мојот последен воз.

2.

Чинам беше ноќ пред Нова година
кога ги помирисав твоите овенати китки
бевме ти, јас и магливата силуета во една ноќ
во ноќ пред Нова година
во еден ден, во еден час со модра смрека
околу вратот во мртво нежно време,
бевме по една топла есен, по една есен
во Штип
крај Учителската школа.

3.

А потоа настана зимата, сува и долга,
вдовичко чувство имаше зимата,
а јас чекав, јас чекав
минуваа есени, минуваа зими, минуваа,
а во мене како зпаис останаа свадбениот пат
на севернивата и колнатата љубов,
гнилите заби на нашиот пијан воспитувач,
старата зграда, цветните доби,
твоите меки колси, голите леи,
зрелите колкови, утата роса
лудите дождови, есенското сивило
расцутените молњи, мојата силна љубов
и секогаш сувото корито на Отиња.
О, не ги сакам спомените и есенските дни,
но тоа беше една есен,
една топла есен под мрежи од молњи
кога собирав доцни цветови за твоите долги коси
време на мојата голема љубов, без љубов.

4.

А што оти не ги сакам спомените и есенските дни
Секогаш кога на тебе мислам
Си велам зошто да не и’ кажам дека,
иако сме два стога на два синора
сувиот ветер и денес ме оплакува ноќе
дека се’ уште над Штип паѓаат громови,
а во Сутлакот расте онаа детелина без четири лисја
дека некаква чума ги урна колибите
во долот во некои времиња
во некои годишни времиња, дека собирам полажви
како некогаш, дека се разлева мекиот дожд,
а во Попово лозје се’ уште зеленее онаа перуника
како месечински срп
огледан сред питоми води.
О, а кога разлистуваат жештините, во Сушево
се надлетуваат бумбари и шарени пеперуги
тивко запејува славеј, еј гиди славеј
како во наше време
убави моми на уши клаваат по две румени цреши
две снегови солзи, како две болки
како Ти две клетви.
Но, и колку да не ги сакам спомените и есенските дни
во мене врти некое неспокојство
и те барам
меѓу спомените
како единствено време,
еј пусто тешко безвреме

Б.а. Стихотворението е поместено в преводния ми поетичен двуезичен „Алманах на съвременна македонска поезия” (2016 ) и в преводната ми поетична двуезична книга „Любов, пресъздадена в тишина” (2017) от македонския поет Ристо Ячев


Думи за автора:

Ристо Г. Ячев е роден на 15 май 1942 г. в с. Долно Родево, Воденско, Егейска Македония. Завършва Филологическия факултет в Скопие. Работил е като редактор коментатор в МРТВ. Поетът, писателят, разказвачът, драматургът, филмовият сценарист, антологистът и любовният лирик Ристо Г. Ячев присъства в македонската литература повече от петдесетина години.
Той е представян в антологии на руски, немски, турски, шведски, английски, полски, италиански, словашки, чешки, румънски, испански, унгарски и албански език и е издаван в специални книги на словенски, сръбски, хърватски и английски език в повече от тридесет страни в света. Автор е на 34 книги.
Превежда от сръбски, хърватски, словашки, чешки и полски език. Получил е следните литературни награди: „Студентска дума”, „Кочо Рацин”, „Стале Попов”, „Златно перо”, „Нарцис”, „Григор Пърличев”, „Ацо Шопов”, „Братя Миладинови” и Голямта международна награда за литературния си принос от„Мелнишките вечери на поезията”.

Авторът е починал на 27.02.2019 година.