автор: secret_rose

Цъфти под прозореца
старо дърво,
цъфти и разпръсква омая.
От слънчеви стъпки
изтича клеймо
и вписва в очите ми рая.
Боде ми - иглица от чужда земя -
ухае на чужда магия.
Магнолия, казваш,
и не е асма,
и не е, каквото сме ние.
Балкани - прошепваш,
небе, тишина.
Досущ като в бащино село.
Велик ден.
И в тази красива страна
разлиства се Божие дело.
Но моето малко,
човешко сърце
разделя. Разплита. Събира.
Анталия, Цюрих..
Балканско селце,
в което денят се прибира.
Край дигата - глъч.
И ставам дете.
А мама премита земята.
Магнолия, казваш...
А джанка расте,
фиданка, садена от тате.
И спира Великден до стария праг,
И Бог се усмихва край пътя
подкарал магаре,
в света еднокрак,
за който - аз знам - ще пребъде.

И толкова.
Много е...
Всичко дори.
Дървото разпръсква омая
на моето скъпо, любимо
"преди"
което и ти да познаеш.
Защото превита е тая земя,
налята от плод се завръща
и спира да плисне пред прага
кърма
за джанката
в родната къща.
Да върже венец,
да среше върба.
Да стисне ръка на бездомен.
И аз да съм там,
да летя на гърба
на моя Великденски спомен.