автор: bql_stih

Децата създават около себе си най-чистото въздушно пространство. Дишай.
Дишай с всички сили, за да можеш да изпратиш малките частици обич до всяка твоя клетка. Тогава се превръщаш в любов. Онази любов, заради която ни е простено, че живеем. Защото животът е достатъчно дълъг, за да натрупаме грехове за опрощаване и достатъчно кратък, за да успеем да намерим сили и път към изкупление.

Каква ирония. Да си бил почти до ангелите, а след това да извървиш пътя до най-тъмните места във вселената и да покриеш съществуването си в забвение. Порастваме, създавайки в гърдите си странен механизъм, пясъчен часовник, превръщащ дните ни в празни пространства.
Но децата ни излъчват обич, затова дишай и се спаси, чрез тяхната любов. Пресечна точка, способна да ни прероди, стига да успее да открие правилното нервно окончание в душите ни, за да засияем отново. Сияние, което се вижда отдалеч и слага златен отпечатък, за да бъдем разпознати от тези, които виждат отпечатъците на чистата обич. Измерение изпълнено с благодат. Място почти до Бога.
Можеш ли да позволиш на любовта да те отведе толкова далеч? Или черупката, която се калцира в теб по строга аритметична формула, ти дава дефиниция на съществуване, отдалечаващо те с всяка секунда от твоето разкаяние. Нима си мислиш, че можеш да живееш цял живот без обич? Не. Накрая душата ти ще изпълзи от пашкула си обезобразена, грозна и самотна. Без обич, вечността е адски студено място.
Един ден равносметката ще надраска с ръждясал пирон върху сърцето ти символи, които няма как да не разчетеш. И ще е ден на ридание.
Затова сега, дишай... Дишай с всички сили.


година 1637-ма


Бискет вървеше почти от месец. Беше на трийсет и пет, с къса кестенява коса, високо чело и въпреки решителните черти, изписани на лицето, имаше младежко излъчване. Дрехите му бяха от здрав сиво-зеленикав плат с обувки от дебела волска кожа. Не носеше никакъв излишен багаж. Дълбоко в себе си вярваше, че мястото за което е поел съществува и не е мит. Всяка негова крачка се превръщаше в молитва, очакваща своето сбъдване.
Пътят по който вървеше беше от онези застлани с дребен чакъл, отъпкани от минаващите каруци пътища. От двете му страни се простираше гориста местност. Късният следобед ухаеше на горски миризми и с настъпващия вечерен хлад, въздухът се освобождаваше от своята топла тежест.
След един завой пътят внезапно свърши като последните метри от него бяха обрасли с дребни фиданки и трева. Бискет забави своя ход. Ако искаше да продължи, трябваше да навлезе в гората.
За миг се зачуди дали да не остане тук за нощта, но мисълта, че може да върви, докато падне здрач, го накара да направи първите си крачки сред дърветата. Тъй като посоката, която следваше бе на запад, инстинктивно вдигна глава към слънцето, което все още прокрадваше лъчи между клоните. Трябваше да тръгне към залеза.

Вече притъмняваше, когато чу шум от течаща вода в иначе тихата местност и не след дълго стигна до река с плитко корито. Рядко срещаше потоци и се зарадва, че ще може да се запаси с вода. Грубите подметки на обувките му изскърцаха върху едрия речен пясък. Отмятайки ризата си откачи манерката, висяща на колана му, приклекна и я потопи в потока. Когато се напълни отпи няколко глътки, избърса челото си и леко примижавайки потърка с длани двете страни на носа си. Навик, който използваше, когато е сигурен в своята преценка. Мястото му се стори подходящо, за да пренощува до реката. Свали багажа от широките си рамене и го остави на земята. Тялото му изглеждаше стройно и жилаво, а очите кафяви и живи.


...


Събуди се със странно усещане. Сутрешният хлад го накара леко да потръпне. Беше прекарал нощта до ствола на паднало дърво. Изправи се, поотупа с длани дрехите си и наплиска очите си с вода от реката. После приседна до дънера, извади от раницата дажбата храна за деня и започна да закусва оглеждайки местността. По двата бряга имаше странни растения, много наподобяващи мандрагория или поне на това, което бе виждал като нейни рисунки.
Замисли се за дъщеря си, която остави при баба й – неговата майка. Малкото момиче беше почти на десет и носеше името Истра. Толкова много я обичаше, а сега след тежката загуба на жена си, тази обич остана за него единственият смъсъл в живота му. Преди две години лекарите го предупредиха, че е твърде вероятно ужасната болест покосила съпругата му, да се предаде по наследство и на детето. Те така и не успяха да я излекуват, колкото и усилия да беше положил в намирането на най-добрия измежду тях. Последните месеци от живота й бяха изпълнени с много болка, безсилие и надежда. Болезненото усещане да вижда как любимата му гасне с всеки изминал ден, запечата в него дълбока и неизлечима тъга. Мъките през които тя премина, линеещото и безсилно тяло, отслабналите й ръце, които се опитваше да стопли, но в тях топлина нямаше, а само все по-очертаващи се грубо изпъкнали вени. Някога руменото, усмихнато и светло лице придоби стъклен цвят, с впити скули и странно уголемени очи. Същите тези очи, в които някога се влюби, останаха силни до край. Издъхна рано една сутрин. Тихо, в прегръдките му. После безжизненото й тяло се отпусна някак странно с безмилостната тежест на безвъзвратна и вечна раздяла.
Именно заради любовта си към Истра предприе това пътуване, а мисълта, че може да загуби и нея раздираше същността му като острие, загнездило се между стените на сърцето му.
Приятели и близки му казаха, че не всяка красива легенда, споделена на чаша ром е истина, а решението да послуша празните приказки за чудотворен лек, които се говорят из градските кръчми не си заслужава усилията.
Вкопчил се в надеждата решен на всичко, за да намери лек. Споменът от агонията и мъките на съпругата му и възможността това да се случи и на Истра, го вледеняваше.
Привърши със закуската, след това се увери, че е напълнил всички манерки с вода. Не можеше да определи с точност мястото на още ненастъпилия изгрев, но оставените от него следи в речния пясък, издаваха посоката, от която е дошъл. Трябваше да се стреми да следва въображаема права линия на запад. Събра багажа си и пресече реката.
Вървя не повече от час, когато гората свърши и се озова пред поляна с висока, зелена и сочна трева, потънала в мъгла, сякаш събрала по себе си цялата роса на земята. Мокротата й беше едновременно странна и приказна. Погледна напред, но спусналата се мъгла му позволяваше да вижда на не повече от двайсет стъпки. Беше много тихо. Не се чуваха и сутрешните песни на птиците. Като че ли въздухът се любуваше на това спокойствие и му харесваше да е хладен, плътен и необезпокояван, дори от най-малкия полъх.
Още с първите няколко крачки усети влагата по краката си. Росата попиваше в дрехите му все повече и повече. Постепенно загуби от поглед дърветата. Продължаваше да върви, но след известно време го обзе чувството, че не може да прецени дали продължава напред или е променил посоката. Навсякъде около него имаше само висока до кръста, мокра трева и мъгла. Спря се и погледна назад. Повалената от стъпките му растителност бързо се изправяше и заличаваше мястото от където е минал. Постоя за миг.
Изведнъж въздухът беше разрязан от грохот. Сякаш някой отвори вратата на херметически затворена стая и в нея нахлу тътенът на целия свят. Успя единствено да види огромните идващи към него и приведени напред гърбове на диви животни. Опита се да отстъпи, но грохотът се стовари върху му и той загуби съзнание.

...


Първото нещо, което чу, беше далечен женски смях. Отваряйки очите си видя, че лежи на легло в полутъмна колиба. През малък прозорец влизаше мека слънчева светлина и огряваше пода на мястото, където се събуждаше. Помещението нямаше врата. Вместо това вятърът развяваше от време на време парче плътен червен плат, нанизан над отвора. Женският смях отново се разнесе наоколо, а след него долови и мъжки гласове. Опита се да се надигне, но усети тежест и болка в цялото си тяло. Все пак успя да се изправи на лакти в меко застланото легло. В срещуположната част на колибата забеляза тънка нишка пушек, издигащ се към отвор в тавана от едва доловимо тлеещи листа, натрупани на малка купчинка върху земята, която беше естествената настилка в помещението. Може би от тях идваше приятния успокояващ аромат.
За миг червената завеса се отмести от ръката на млада жена, с дълга черна коса, която понечи да влезе. Отвън притича петел подгонил пеперуда. Нещо я разсея и тя пусна нишките. Не успя да долови чертите на лицето й.
След малко отново се появи и силуетът й се очерта на фона на светлината, облечена в рокля с къси ръкави. Забеляза, че е буден и се приближи към него с почти тихи стъпки. Беше боса, около трийсетте, с меко излъчване и телосложение, което придаваше особена лекота на походката й. В едната си ръка носеше глинен съд, наподобяващ гърне с високо гърло.
- Вече сте буден! – попита с топъл глас.
- Да. Само, че не мога да си спомня как съм се озовал тук.
Опитът му да отговори бе съпроводен с болки от двете страни на челюстта. Отпусна се в постелята, като с поглед следеше движенията на жената.
- Ще дойда пак. Не ставайте все още – каза излизайки.
Гласовете отвън утихнаха. След няколко минути пред колибата отекнаха копита. Най-сетне завесата отново се отмести и следобедното слънце прокрадна отслабналите си снопове вътре. Влезе висок мъж на средна възраст, с дълга, вързана на опашка коса. Облечен в бяла риза, която очертаваше мускулестото му тяло, със светли широки панталони и леко мургава кожа.
- Може би трябва да ни благодарите за гостоприемството? – подхвърли шеговито.
- Аз... вече споменах, че не помня как съм се озовал тук.
- Намерихме Ви почти бездиханен и стъпкан от стадо елени. Имали сте лошия късмет да се озовете на пътя им, когато са били подплашени от нещо.
- Хълкини – мъжът протегна ръката си.
- Бискет Удовлин – отвърна здрависвайки се.
- Какво правите по тези места, Бискет?
- Не знам до коя част на северозападната граница съм стигнал. Оказа се трудна задача да намеря подробна карта на този район. Искам да си тръгна още днес – Бискет отново се надигна на лакти.
- Мисля, че е твърде невъзможно, предвид вашето здравословно състояние. Елените доста са ви поотъркаляли и ще е необходимо още време, докато се възстановите.
- Ксения – извика към явно чакащата отвън жена.
- Да – отвърна тя влизайки отново.
- Би ли донесла прясна храна на нашият гост.
- Къде се намирам? – Бискет погледна последователно към двамата.
- Намирате се в едно малко селище наречено Худрит. Няма го на нито една карта, защото е твърде незначително. Откакто тук има хора, не е правено картографиране на района. Селото е нещо като вилна зона. Наблизо е град Белмез.
- Простете невежеството ми, но не съм чувал нищо за него – Бискет се опитваше да извика в съзнанието си спомени за името на този град.
- Може да го посетите след вашето оздравяване и после да продължите към целта си, но не и преди да сте ни разказали каква е тя – Хълкини присви шеговито очи и излизайки навън махна за довиждане.
- Благодаря Ви! – отвърна отпускайки се в леглото.
- Ще намина по-късно с вечерята – каза Ксения – съвсем лека, от пресни плодове.
- Признателен съм Ви!
След като и тя излезе, Бискет си припомни влажната утрин, зелената мокра трева и внезапно появилите се гърбове на животни, сякаш изникнали от нищото в мъглата с техния грохот. Елени! Какво ли беше подплашило животните към него?
Може би наистина имаше нужда от почивка преди да тръгне от тук.
Когато предприе това пътуване беше наясно, че навлиза в гористи местности с много блата, където надали имаше елени, въпреки, че тези блата бяха останали далеч назад. На картата с която разполагаше нямаше отбелязано подобно малко населено място. Допускаше вероятност да се е отклонил в друга посока. Поради слабо картографираните северозападните райони, беше възможно да има много пропуски в информацията, с която разполагаше. Белмез? Не, не можеше да си спомни дали е срещал това име преди. По всичко личеше, че хората тук са добронамерени и готови да му помогнат. Как ли го бяха открили и какво ли щеше да стане, ако беше останал в несвяст на онази горска поляна?
Навън заби камбана. След това долови тихи напеви. Далечни мъжки и женски напеви и се унесе в сън.

Усети ръка върху рамото си. Беше Ксения, донесла храна.
- Отново сте заспал – каза усмихвайки се и му подаде малък дървен поднос с плодове и купа прясна вода.
- Унесъл съм се неволно – Бискет пое подноса с доза свенливост.
- Не заспивайте пак преди да сте се подкрепил.
- Какъв е този плод? – попита, сочейки няколкото червени топчета с големината на малки праскови.
- Това е мирика. Дано да ви хареса. Ако имате нужда от нещо, извикайте. Аз съм наблизо. Спокойна нощ! – каза излизайки.
Върху подноса имаше и ябълки и голяма чепка грозде. Опита от гроздето и сладък живителен сок се разля по тялото му. После изяде и останалите плодове. Клепачите му започнаха да натежават. Опита се да остане буден, но очертанията на приютилата го колиба се размиваха. В просъница видя как Ксения остави нещо до леглото му.

На сутринта подухваше лек вятър и дали заради хладния допир на въздуха, или заради шума от клоните на дърветата, Бискет се събуди рано. Стана от леглото съвсем спокойно, опипвайки с ръка челюстта си, която вече не го болеше. Като че ли тялото му се беше възстановило. Отмести входното покривало и излезе навън.
Десетина еднотипни колиби бяха разположени в кръг, по средата на който имаше кладенец с вилка, а на нея закачено ведро. Пред всяка от колибите висеше метален фенер, в който блещукаше догаряща вече свещ. Малко по-назад забеляза нещо като обор, място заградено с дървен плет, където щъкаха кокошки и няколко кози. До обора имаше малък навес и простор с дрехи. Колибите бяха направени от дебели обработени греди и завършваха с остри покриви от широки и дълги изсъхнали листа. На всеки вход се виждаше червена завеса. Мястото беше обградено от всички страни с гора.
Отиде до кладенеца и откачи ведрото. Погледна надолу и видя отражението си в огледално чистия образ на водата. Завъртя вилката и тя безшумно отпусна нужната дължина въже. На фона на сутрешното спокойствие се чу цамбуркане. След като го издърпа обратно, жадно отпи няколко глътки и наплиска очите си.
Откъм гората дочу приближаващи се гласове. Четири-пет човека носеха от огромните листа, използвани за направата на покривите на колибите, може би току-що откъснати. С тях беше и Хълкини.
- Добро утро! Внимавайте, водата сутрин е студена – каза идвайки към него.
- Добро утро! Студена и освежаваща.
- Тук всички Ви познават – кимна към спътниците си. - Засега само визуално, но се надявам след като вече видимо сте по-добре, да ни разкажете и нещо повече за вас.
Бискет им помаха. Хълкини, пое ведрото с прясна вода и също отпи.
- Извинявам се, че не Ви представих поотделно всеки от тях. В съвсем скоро време ще можете да се запознаете подобаващо – каза сочейки останалите мъже, които оставиха листата под навеса и тръгнаха отново нанякъде.
- Не знам дали ще мога да отделя достатъчно време на всеки от живеещите тук. Смятам днес да продължа по пътя си.
- Не ни напускайте толкова бързо. Уверявам Ви, че до няколко дни напълно ще укрепнете. Районът е трудно проходим. Елате, каня Ви на закуска.
Слънцето вече озаряваше върховете на дърветата, вятърът продължаваше да подухва приятно и Бискет усети как блаженото спокойствие на това място попива в тялото му.
- Заповядайте – Хълкини посочи една от островърхите колиби.
Вътре имаше ниска дървена маса с няколко столчета около нея, а отгоре й глинен съд с мляко.
- Съвсем прясно е. Настанете се и ще Ви налея.
Извади панер със сушени плодове, орехови ядки и паничка с мед. Наля млякото в две дървени купи, добави към него от останалите неща и седнаха.
- Надявам се да Ви хареса. Кажете ми каква е целта на вашето пътуване?
- Много е вкусно – отвърна Бискет опитвайки от закуската.
- Пътуването ми е свързано с тъжен повод. Аз съм от Умбра. Преди две години загубих съпругата си. Наскоро и дъщеря ми започна да развива симптомите на болестта, от която почина майка й. Така и не успях да намеря лек за нея – Бискет остави купата на масичката. - В моя град от години се разказва легенда за място, на което всеки тежко болен може да бъде излекуван. Спомням си, че когато бях малък, местния ни вестник публикува историята на човек, който твърдеше, че е бил там.
Бискет преглътна, сякаш имаше заседнала буца в гърлото и продължи.
- Трябва да намеря това място. Когато го открия ще заведа там моята дъщеря. Не искам да загубя и нея.
Хълкини също остави полупразната купа.
- Не смятате ли, че историята може да е само мит, а публикацията във вестника плод на измислица и фантазия?
- Сигурен съм, че съществува – Бискет се изправи и започна да се разхожда из стаята. - Не успях да открия никой, който да познава въпросния човек. Той вече не е между живите. Единствената информация, която имам по смътен спомен от тази статия е, че мястото, което описва се намира на запад от Умбра.
- Доста общо казано, не мислите ли? – Хълкини погледна видимо превъзбудения от разговора Бискет.
- Да, и в този смисъл това ще ме затрудни в търсенето. Вие чувал ли сте тази история?
- Не. Нито за човека чийто разказ сте прочел. Ако съществува подобно място, то ще бъде притегателна сила за хиляди хора като Вас. Може би техните следи ще ви помогнат да го намерите – Хълкини също се изправи. – Имайте предвид, че дори в тежките ни моменти, понякога не успяваме да запазим правилната си преценка. Пречи ни нашият егоизъм, чувството за притежание, желанието да бъдем силни. Следването на стремежите, може да бъде пагубно за душата, дори когато те са привидно правилни. Времето има удивителната способност да проверява тази наша правота.
Хълкини отиде до входа и отмести червената завеса. В приятния полумрак на помещението нахлу светлина.
- Повече от месец търся следи оставени от хора, които са били там, но досега не съм попадал на такива – Бискет примижа, заради прокрадналите се слънчеви лъчи. – Както Ви казах, цялата ми информация е базирана на случая, който описах. Длъжен съм да успея.
- Повярвайте, щом подобно място стане достояние на всички, то ще бъде унищожено от самите нуждаещи се. Ние хората нямаме време за молитва, но искаме да бъдем опростени. Не забелязваме истински нуждаещите се, защото нашите нужди винаги са по-големи, по-значими и по-неотложни. Не заспиваме благодарни, но искаме да се събудим щастливи. Хората са способни да унищожат всеки храм, стига от него да потече извор на благодатта, а те да имат възможност да го достигнат лесно и безпрепятствено.
Бискет се обърна и излезе навън.
- Вярвам, че дъщеря ми ще оздравее. Утре искам да продължа. Вече съм много по-добре, и не трябва да губя повече време.
Хълкини го последва.
- Виждам, че я обичате и с цялото си сърце искате да й помогнете. Любовта е може би единственото нещо на този свят, което заслужава справедливост и за което времето все не достига. Колкото относително и грубо да звучи понякога този израз – справедливост. Искате ли да се разходим до близката река?
- С удоволствие! – отвърна Бискет.
Заобиколиха обора и по малка пътека навлязоха в гората. Не след дълго стигнаха до склон, който се спускаше към реката. От подножието му се долавяше игривия й шум.
- Много от нас биха направили всичко по силите си за хората, които обичат, но са малко тези, които с радост биха жертвали живота си, заради тях – каза Хълкини слизайки по склона. – Намирате ли разликата?
- Готов съм да жертвам живота си стотици пъти, стига да запазя нейния.
- Понякога да умреш в името на нещо е най-малката възможна цена.
- Бих платил всякаква цена. За съпругата ми също, но за съжаление, тя си отиде без да мога да й помогна. Тогава не успях да намеря начин за това.
- Никога не се знае кога наистина успяваме, драги приятелю. Историята е много тъжна и съжалявам за загубата Ви. Искрено се надявам, че дъщеря Ви ще има дълъг и щастлив живот.
Хълкини отмести няколко клонки, които бяха застанали на пътя им. След още двайсетина метра пътеката свърши и те се озоваха на огромни скали, надвиснали над реката в която проблясваше отражението на вече издигналото се слънце. Коритото й се прокрадваше сред гористата местност. Недалеч правеше завой и се губеше от поглед. Няколко птици прелетяха над тях на фона на синьото небе. Бискет погледна в посоката от която идваше реката. В далечината над дърветата, между двата бряга, се издигаше висок хълм. На върха му едва доловимо се забелязваше странна постройка във формата на арка.
- Какво е това? – сочейки попита.
- Останки от старинна крепост.
Бискет приседна на скалите.
- Кой ме откри, когато изпаднах в безсъзнание? Създадох ви доста грижи.
- Жената, която снощи Ви донесе храна. Ксения, тя ви откри.
- Странно е, че не забелязвам по тялото си никакви наранявания. Вчера след като се събудих бях доста отпаднал, но сега се чувствам отлично – с леко учуден глас отбеляза Бискет. - Разкажете ми за вас, за малкото Ви село.
- Всъщност, ние не живеем постоянно тук. Селището за нас е място, където можем да се видим.
Хълкини съблече ризата си и се излегна с притворени очи. На гърдите му проблясна накит, скрит досега под дрехата му. Към сребърен синджир беше прикачено странно украшение. В преплетени нишки във формата на кръг имаше положен красив камък с тъмнорозов цвят.
- Много красив накит – каза Бискет.
- Благодаря – отвърна Хълкини без да отваря очите си. – Всеки жител на селото има подобен. Това е символ, който ни свързва.
- Какъв е камъкът, не съм срещал досега подобен?
- От него има едва десетина късчета в хора по целия свят. Изключително рядък е.
- И една част от тях се намират в селото?
- Надявам се, че няма да изпратите към нас недоброжелатели, жадни за скъпоценности – смеейки се отвърна Хълкини. После махна с ръка. – Шегувам се.

Поседяха още около час, любувайки се на хубавото време, когато откъм гората се дочу шум. Бискет се обърна и видя към тях да тича черно куче с бели уши, размахвайки весело опашка.
- Не се страхувайте, това е кучето на мой познат – Хълкини го погали, а то лизна ръката му.
След това подуши и Бискет, помаха отново с опашка и изчезна обратно по пътеката.
- Няма да оспорвам решението Ви да си тръгнете утре. Тъй като от днешния
ден има още много време, какво ще кажете да направим няколко, надявам се приятни и за Вас неща – подхвърли Хълкини пристягайки косата си на опашка.
Бискет кимна в знак на съгласие.
Изминаха обратния път до островърхите колиби и започнаха да пренареждат листа по покрива на една от постройките. Част от тях бяха прекалено стари и явно пропускаха вода, когато валеше дъжд. След това отидоха до горска поляна осеяна с цветя, където имаше кошери и напълниха няколко купи с мед. Слагаха пчелните пити в цилиндричен метален барабан с въртяща се вътрешна част, като предварително отстраняваха от тях восъка. После затваряха съда с капак, завъртаха специална ръкохватка и от центробежната сила, медът излизаше от осмоъгълните си кутийки.
Когато отново се върнаха до селището, видяха Ксения да събира в кош дрехи от простора.
- Нашият гост иска утре да продължи по пътя си – каза Хълкини.
- Здравейте! – поздрави я Бискет.
- Здравейте! Хубаво е, че Ви виждам бодър и освежен – Ксения остави коша на земята и вдигна ръка над очите си за да ги предпази от слънцето.
Сега на дневна светлина Бискет видя че е много красива. Облечена в бяла рокля на оранжеви шарки, слаба и висока почти колкото него. В усмихнатото й лице имаше нещо от излъчването на жена му, което го накара да се вгледа прекалено втренчено в нея.
- За къде пътувате? – попита Ксения.
- Търся лек за моята дъщеря. Разбрах, че Вие сте причината да попадна в селото. Искрено Ви благодаря за помощта!
- Вече ни благодарихте, не го правете повече – шеговито подхвърли Хълкини.
- Кучето му беше тук - каза Ксения поглеждайки Хълкини.
- Видях го – отвърна отдалечавайки се към обора.
- Къде са всички останали? – попита Бискет.
- Ако си тръгнете утре, надали ще видите отново някой от тях. Сутринта след като донесоха листата заминаха по неотложни ангажименти. Може би ще отсъстват известно време.
Ксения се наведе и вдигна пълния с дрехи кош.
- Tази местност Ви е непозната. Позволете ми утре да Ви съпроводя до града. И без това се налага да отида до там.
- В каква посока е той?
- На запад – отвърна тръгвайки към колибата си.
От навеса се чуваха равномерни почуквания. Хълкини явно поправяше нещо.

На свечеряване няколко силуета на елени прекосиха голия хребет на хълма, който Бискет беше забелязал през деня и минаха под арката.

..........

"Няма време, трябва да се обичаме" може да бъде намерен на книжния пазар

"Няма време, трябва да се обичаме" се реализира с подкрепата на #Национален_фонд_Култура